Брендон Сандерсон - Пътят на кралете

Музиката се понесе към слушателите — тихи сгради и стари калдъръмени улици. Стражите не отговориха. Като че не знаеха какво да мислят за облечения в черно светлоок, който влезе в града току преди да падне мракът, после седна върху сандъците до портите и засвири.

— Е? — настоя шутът и спря да свири. — Какво мислите? Ако един мъж или една жена има дарба, коя ще е най-тачената, най-добре приетата, смятаната за най-достойна?

— Хммм… музиката? — най-сетне рече един от войниците.

— Да, често срещан отговор — рече шутът и подръпна струните. — Веднъж зададох този въпрос на едни много мъдри учени. Кое хората смятат за най-ценната дарба? Единият спомена артистичните способности, както и ти проницателно отгатна. Друг избра интелигентността. Последният посочи способността да се измислят и сътворяват чудесни устройства.

Той не свиреше определена мелодия, само подръпваше струните в гама или квинта. Като бърборене.

— Естетически гений — продължи той — изобретателност, проницателност, творчество. Наистина благородни идеали. Ако имаха избор, повечето хора биха предпочели някоя от тези дарби и биха я определили като най-великата. Колко красиво лъжем.

Стражите се спогледаха. Забитите в стената факли обагряха лицата им в оранжева светлина.

— Мислите, че съм циничен. Мислите, че ще ви кажа как хората твърдят, че ценят тези идеали, ала тайно предпочитат по-низки таланти. Умението да трупаш пари или да очароваш жените. Е, аз съм циничен, но в случая смятам, че учените бяха искрени. Думите им говореха за човешката душа. В сърцата си ние искаме да вярваме във великите подвизи и добродетели и бихме избрали тях. Затова нашите лъжи, особено когато лъжем себе си, са толкова красиви.

Започна да свири истинска песен. В началото мелодията беше проста, мека, приглушена. Песен за една тиха нощ, когато целият свят се променил.

Един от войниците се прокашля и попита:

— Та каква е най-ценната дарба за човека? — любопитството му беше искрено.

— Нямам и най-бегла представа. За щастие, не това беше въпросът. Не попитах коя е най-ценна, попитах коя хората ценят най-много . Разликата между двата въпроса е едновременно мъничка и огромна колкото целия свят.

Продължи да подръпва струните. На ентир не се дрънка. Това просто не се прави, поне от хората с някакво чувство за приличие.

— И тук, както винаги, делата ни издават. Ако една художничка създаде произведение с великолепна красота, като използва нови техники, ще бъде приветствана като майстор и ще основе ново течение в естетиката. Ала ако друга някоя работи независимо от нея, но също толкова умело, и постигне същия резултат след един месец? Ще бъде ли поздравена така? Не. Ще я нарекат последователка.

Интелект. Ако велик мислител развие нова теория в математиката, природните науки, философията, ще го наречем мъдрец. Ще седим в краката му и ще се учим, ще запишем името му в историята, та да го тачат хиляди и хиляди. Но какво ако друг човек сам изведе същата теория, ала оповести резултатите седмица по-късно? Ще го запомним ли за неговото величие? Не. Ще го забравим.

Изобретателност. Една жена създава устройство с огромна стойност — фабриал или пък някакво чудо на инженерната мисъл. Ще я знаят като новаторка. А ако друга, също толкова надарена, създаде същото след година, без да знае, че то вече е направено? Ще бъде ли тя наградена за своето творчество? Не. Ще я нарекат подражателка, измамница.

Пак подръпна струните и остави мелодията да се лее, да се вие, да следва, при това с една тъничка подигравателна нотка.

— И така, кое трябва да определим накрая? Интелекта на гения ли почитаме? Ако почитахме артистичността, красотата на ума, нямаше ли да ги приветстваме, въпреки че сме виждали творенията им и по-рано?

Не. Ако имаме две творения с еднаква прелест, ще ценим повече онзи, който е създал своето произведение първи . Няма значение какво твориш. Има значение какво твориш преди другите .

Значи не се възхищаваме на самата красота. На самата сила на ума. На самата изобретателност, естетичност, способност. Най-великата дарба, която според нас човек може да притежава ли? — подръпна струните за последен път. — Струва ми се, че не може да е нещо повече от новото.

Войниците изглеждаха объркани.

Портите се разтресоха. Нещо блъскаше по тях отвън.

— Бурята дойде — рече Шутът и стана.

Стражите се разбързаха да си вземат копията, облегнати на стената. Имаха стражарска къщичка, но тя стоеше празна; войниците предпочитаха нощния въздух.