Брендон Сандерсон - Пътят на кралете

Най-сетне забеляза някакво възвишение. Стори му се разумно да се изкачи, въпреки че ходенето дотам му се стори дълго цели часове. Видението не свършваше. Във виденията времето често вървеше странно. Продължи да се катери, недоволен, че няма Броня, която да го подсили. Най-сетне се добра до върха и погледна надолу.

И видя Колинар, своя дом, столичния град на Алеткар.

Беше разрушен.

Красивите сгради бяха срутени. Вятърните остриета бяха повалени. Нямаше трупове. Само камъни. Не беше като предишното видение, с Нохадон. Това не беше Колинар в далечното минало. Далинар виждаше руините на своя дворец. Но липсваше скалата, която се издигаше до града в истинския живот. Винаги досега виденията му бяха показвали миналото. Това бъдещето ли беше?

— Не мога повече да се боря с него — продума гласът.

Далинар подскочи и се обърна по посока на гласа. До него стоеше един мъж. Беше с тъмна кожа и чисто бяла коса. Висок, с широки гърди, но не твърде як. Облеклото му беше странно — свободни торбести панталони и горна дреха до кръста. И двете изглеждаха като направени от чисто злато.

Да… същото стана и в първото видение. Сега Далинар успя да си го спомни.

— Кой си ти? — попита Далинар. — Защо ми пращаш тези видения?

— Можеш да го видиш там — отвърна мъжът и посочи. — Ако се вгледаш внимателно. Започва в далечината.

Далинар раздразнено погледна нататък. Не можа да види нищо определено.

— Бурята да го отнесе дано! Няма ли поне веднъж да отговориш на въпросите ми? Какъв е смисълът на всичко това, ако ми говориш само с гатанки?

Мъжът не отговори. Само продължаваше да сочи. И… да, нещо ставаше. Във въздуха имаше някаква сянка, която приближаваше. Стена от мрак. Приличаше на буря, но не беше .

— Поне едно ми кажи. Кое време виждам? Това миналото ли е, бъдещето ли, или нещо съвсем друго?

Мъжът не отговори веднага. После рече:

— Може би се питаш дали това не е видение за бъдещето.

Далинар се сепна.

— Аз само… аз само попитах…

Познато. Твърде познато.

Каза същото и предния път , осъзна Далинар и изпита хлад. Всичко се повтаря. Видението е същото.

Мъжът погледна към хоризонта.

— Не мога съвсем да видя бъдещето. Знанието. По-добро е от мен във виждането на бъдещето. Като че бъдещето е прозорец, който се чупи. Колкото по-далеч гледаш, на толкова по-ситни парченца се чупи. Близкото бъдеще може да се предвиди, но далечното… Мога само да предполагам.

— Не можеш да ме чуеш, нали? — попита Далинар и най-сетне с ужас започна да разбира. — Никога не си могъл да ме чуеш.

Кръв на праотците… той не ме пренебрегва. Той не може да ме види! Не говори с гатанки. Само така изглежда, защото приемах думите му като метафорични отговори на моите въпроси.

Той не ми каза да вярвам на Садеас. Аз… аз предположих…

Около Далинар всичко се разтърси. Разбиранията му, нещата, които мислеше, че знае. Самата земя.

— Това би могло да се случи — каза мъжът и кимна към далечината. — Това, боя се, ще се случи. Той го иска. Истинското Опустошение.

Не, онази стена във въздуха не беше буря. Не дъждът хвърляше огромната сянка. Беше прах. Далинар вече си спомни цялото видение. Преди беше свършило на това място — Далинар объркано гледа как се приближава една стена от прах. Този път обаче видението продължи.

Мъжът се обърна към него.

— Съжалявам, че ти причинявам това. Сега вече се надявам, че видяното ти дава основата да разбереш. Но не мога да съм сигурен. Не знам кой си ти, нито как си попаднал тук.

— Аз… — Какво да каже? Има ли някакво значение?

— Повечето от нещата, които ти показах, съм наблюдавал лично. Други обаче, като тази картина, са плод на моите страхове. А щом аз се боя от нещо и ти би трябвало да се боиш от него.

Земята се тресеше. Стената от прах беше причинена от нещо. И то се приближаваше.

Земята се ронеше.

Далинар пое дълбоко дъх. Самите скали се раздробяваха, разпадаха се, превръщаха се в прах. Той отстъпи, когато всичко почна да се тресе — страшен земетръс, придружен от ужасния рев на умиращите скали. Далинар падна.

Последва ужасен, премазващ, страховит и кошмарен миг. Разтрисането, разрушението, звуците на самата земя, която сякаш умираше.

Сетне свърши. Далинар вдиша и издиша, изправи се нестабилно на крака. Двамата с фигурата на мъжа стояха на самотен къс скала. Парче, което по някаква причина беше пощадено. Приличаше на издигаща се високо в небето колона, широка няколко стъпки.