Роберт Силверберг - Маджипур

Валънтайн отговори само с повдигане на рамене.

Шанамир каза:

— Те, преобразяващите се, ме плашат. Метаморфи. Нашата планета щеше да бъде по-щастлива, ако ги нямаше. Дебнат, имитират другите, вършат пакости. Според мен по-добре да си стоят в своята територия.

— Повечето правят така, не е ли вярно?

— Повечето. Но казват, че във всеки град живеели по неколцина. И кой знае какви неприятности кроят за нас, останалите. — Шанамир се наклони към Валънтайн, улови го за ръката и се взря сериозно в лицето му. — Такъв можеш да срещнеш навсякъде. Седи си например на някой рид и гледа към Пидруид в горещ следобед.

— Значи мислиш, че аз съм замаскиран метаморф?

Момчето се изкикоти.

— Докажи, че не си!

Валънтайн затърси начин да докаже автентичността си, но не намери и вместо това направи ужасна физиономия, като разтегна бузите си, сякаш бяха от гума, изви устните си в противоположни посоки и обърна очните си ябълки нагоре.

— Ето истинското ми лице — рече той. — Ти ме откри.

И двамата се засмяха, минаха през Фолкинкипската порта и влязоха в град Пидруид.

Оттатък вратата всичко изглеждаше далеч по-старо, къщите бяха построени в особен ъгловат стил, гърбатите стени се издуваха навън и нагоре към керемидените покриви, а самите керемиди често бяха ощърбени и начупени, тук-там обрасли с гъсти кичури ниски покривни бурени с месести листа, пуснали корени в пукнатините и в попадналата там пръст. Тежък слой мъгла висеше над града и под нея беше тъмно и хладно, затова почти от всеки прозорец светеха лампи. Главният път се разклони, после се разклони отново, тъй че сега Шанамир караше животните си по една много по-тясна, макар и все още сравнително права улица, от която във всички посоки се отделяха второстепенни улици. Улиците гъмжаха от народ. От такива навалици Валънтайн се чувстваше някак неудобно; не помнеше да бе виждал струпани около себе си толкова много хора наведнъж, почти до лакътя му, буквално прилепени до ездитното добиче блъскаща се, сновяща насам-натам, напираща тълпа от носачи, търговци, моряци, продавачи, планинци като Шанамир, които караха животни или продукти за пазара, туристи в изящни одежди от лъскав брокат, а в краката му отвред се завираха малки момченца и момиченца. Празненства в Пидруид! От горните етажи на сградите през улиците бяха опънати крещящи знамена от червен плат, по две-три на всеки блок, украсени със звездния герб, които приветстваха с яркозелени букви лорд Валънтайн, коронала, посрещаха го с „добре дошъл“ в този негов най-западен голям град.

— Далеч ли е до твоята странноприемница? — запита Валънтайн.

— Ще минем през половината от града. Гладен ли си?

— Малко. Всъщност доста.

Шанамир даде знак на добичетата си и те влязоха покорно в една задънена калдъръмена улица между две аркади, където ги остави. После слезе от седлото и посочи една малка мръсна сергия от другата страна на улицата. Над пламък от дървени въглища висяха и се печаха набодени на шиш наденички. Сергиджията беше лииман, тантурест, с глава като чук, сипаничава сивочерна кожа и три очи, които светеха като въглени в кратер. Момчето изигра някаква пантомима и лииманът им подаде два шиша с наденички и наля във водни чаши светлокехлибарена бира. Валънтайн извади една монета и я сложи на тезгяха. Беше хубава дебела монета, лъскава, блестяща, с нарез по ръба, и лииманът я гледаше така, като че Валънтайн му бе предложил скорпион. Шанамир грабна бързо монетата и сложи на нейно място една от своите — квадратна медна монетка с пробита в средата триъгълна дупчица. Другата върна на Валънтайн. Отдръпнаха се в задънената улица с вечерята си.

— Какво сбърках? — попита Валънтайн.

— С онази монета можеше да купиш лиимана с всичките му наденички и бира за цял месец! Отде я взе?

— Ами от кесията си.

— Имаш ли там още такива?

— Може би — каза Валънтайн. Той оглеждаше монетата, от едната страна на която имаше изображение на стар човек, изпит и съсухрен, а от другата — лице на млад и енергичен. Стойността й беше петдесет рояла. — Толкова ценна ли е тази, та не бива да се използва навсякъде? Какво всъщност може да се купи с нея?

— Пет от моите добичета — отговори Шанамир. — Квартира за една година в царска обстановка. Превоз до Алханроел и обратно. Всяко от тия неща. А може би и повече. За болшинството от нас тя се равнява на няколкомесечна заплата. Нямаш ли представа за стойността на нещата?

Валънтайн изглеждаше смутен.