Роберт Силверберг - Маджипур

— Сигурно нямаш запазено легло в странноприемница — рече Шанамир.

— То се знае, нямам.

— От само себе си се разбира, че нямаш. И, естествено, всичко в града е претъпкано, защото сега са празненствата и короналът е вече тук. Тъй че къде ще спиш, Валънтайн?

— Където и да е. Под някое дърво. Върху купчина вехтории. В градския парк. Онова там, отдясно, зеленото пространство с високите дървета, прилича на парк.

— Помниш ли какво ти казах за скитниците в Пидруид? Ще те открият и ще те натикат в тъмница за един месец, а когато те пуснат, ще те накарат да метеш фъшкии, докато успееш да откупиш свободата си, като платиш глоба, за която с възнаграждението на метач на фъшкии ще трябва да работиш до края на живота си.

— Метенето на фъшкии е поне постоянна работа — рече Валънтайн.

Шанамир не се засмя.

— Има една странноприемница, в която отсядат продавачите на ездитни животни. Там ме знаят или по-право познават баща ми. Ще те настаним някак. Но какво щеше да правиш, ако не бях аз?

— Предполагам, щях да стана метач на фъшкии.

— Говориш така, като че ли наистина не би имал нищо против. — Момчето докосна ухото на добичето си, за да го спре, и изгледа спътника си внимателно. — Нищо ли няма значение за теб, Валънтайн? Не те разбирам. Глупак ли си, или просто най-безгрижният човек на Маджипур?

— И аз бих искал да зная — отговори Валънтайн.

В подножието на хълма планинският път се съединяваше с голямо шосе, което се спущаше от север и завиваше на запад към Пидруид. Покрай новия път, широк и прав по дъното на долината, имаше ниски бели маркировъчни знаци, на които беше отпечатан двойният герб на понтифекса и коронала — лабиринта и избухващата звезда; той беше застлан с гладка синьосивкава, леко еластична материя — гъвкаво, безупречно пътно платно, вероятно от много стари времена, каквито бяха толкова много от най-хубавите неща на този свят. Добичетата крачеха тежко, но неуморно. Като синтетични създания те едва ли разбираха що е умора и щяха да тропат от Пидруид до Пилиплок без почивка и без роптание. От време на време Шанамир поглеждаше назад да провери дали някое не е избягало, защото животните не бяха вързани; ала те стояха кротко по местата си, едно зад друго, отстрани на шосето, като тъпата муцуна на едно почти опираше до грубата влакнеста опашка на друго.

Сега слънцето беше леко обагрено от бронзовата краска на късния ден и градът се простираше точно пред тях. Тази част от пътя представляваше поразителна гледка: от двете му страни бяха засадени величествени дървета, двайсеткратно по-високи от човека, със стройни, тънки стъбла с тъмносивкава кора и мощни корони от лъскави зеленикавочерни листа, остри като кинжали. В тези корони се разпукваха изумителни кичури цветове, червени с жълто по края, които пламтяха като факли догдето стигаше погледът на Валънтайн.

— Какви са тези дървета? — попита той.

— Огнени палми — отговори Шанамир. — Пидруид се слави с тях. Те растат само близо до брега и цъфтят само една седмица в годината. Зиме от тях капят кисели плодове, от които се прави силна спиртна напитка. Утре ще я опиташ.

— Значи короналът е избрал подходящ момент за идването си тук.

— Не случайно, предполагам.

Двойната редица светещи дървета се точеше напред и напред, а те вървяха все между тях, докато откритите поля отстъпиха място на първите извънградски вили, после — през предградията, застроени нагъсто с по-скромни жилища, след това през един прашен пояс от малки фабрики и най-сетне през древната стена на самия Пидруид, висока колкото до средата на едно огнено дърво, в която беше пробит заострен свод със старинни на вид назъбени стени.

— Фолкинкипската порта — обяви Шанамир. — Източният вход на Пидруид. Сега вече влизаме в столицата. Единайсет милиона души живеят тук, Валънтайн, и могат да се намерят всички раси на Маджипур, не само човешки, не, тук има от всичко, размесени са всякакви — скандари, хджорти, лиимани и всички останали. Дори, казват, малка групичка преобразяващи се.

— Преобразяващи се ли?

— Старата раса. Първите местни жители.

— Ние ги наричаме другояче — каза Валънтайн неуверено. — Метаморфи , нали?

— Точно тъй. Да. Чувал съм, че на изток ги наричат така. Знаеш ли, че ти имаш особен акцент?

— Не по-особен от твоя, приятелю.

Шанамир се засмя.

— За мен пък твоят акцент е особен. А аз нямам никакъв акцент. Говоря си нормално. Ти изговаряш думите си с чудновати звуци. „Ние ги наричаме метаморфи“ — произнесе той, имитирайки го. — Ето така ми звучи твоят изговор. Нимойско наречие ли е това?