Стивен Браст - Влад Талтош (Убиец на свободна практика. Том 1)

Щом вратата се отвори, оставих бумагите и станах. В стаята влезе дребна драгарка. Спомних си с лека насмешка, че я смятах за висока, когато се срещнахме за първи път, но пък тогава бях само на единайсет години. И разбира се, тя все още стърчеше с една глава над мен, но вече бях привикнал с разликата в ръстовете.

Движеше се с лекота и изящество, наподобяващо почти това на Марио. Понесе се към мен и ме поздрави с целувка, от която Коути щеше да изпита ревност, ако беше от ревнивия тип. Отвърнах й с цялата си възможна доброта и я поканих да седне.

Кийра имаше скулесто, по-скоро ъгловато лице, без никакви забележими характеристики — липсата на такива беше типична за дома Джерег.

Тя се остави да я настаня и огледа набързо кантората. Очите й отскачаха от един предмет на друг, отбелязвайки по-интересните вещи. Не беше изненадващо; беше ме учила как да го правя. От друга страна, подозирах, че оглежда не за неща, които биха заинтересували мен.

После ме удостои с усмивка.

— Благодаря ти, че дойде, Кийра — казах с колкото можех повече топлота.

— Приятно ми е — нежно отвърна тя. — Хубав кабинет.

— Благодаря. Как върви бизнесът?

— Не е зле, Влад. Напоследък нямам договорни поръчки, но се оправям и сама. При теб как е?

Поклатих глава.

— Какво, проблеми ли? — попита ме тя, искрено загрижена.

— Пак проявих алчност.

— Ох-ох. Познато ми е. Някой ти предлага нещо твърде голямо, за да го подминеш, нали? Ти не можеш да му устоиш и хлътваш с двата крака?

— Нещо такова.

Тя бавно поклати глава. Тогава се намеси Лойош — плесна с криле и кацна на рамото й. Тя потвърди познанството им, като го почеса под брадичката.

— Последния път, когато ти се случи — заговори Кийра след малко, — трябваше да се биеш с чародей на дома Атира, и то в собствения му замък, доколкото си спомням. Тези неща са нездравословни, Влад.

— Знам, знам. Но си спомни… спечелих.

— С помощ.

— Е… да. Човек винаги може да използва малко помощ.

— Винаги — съгласи се тя. — Което, предполагам, ни води към днешното. Трябва да е нещо много голямо, иначе нямаше да поискаш да дойда.

— Схватлива си, както винаги — казах. — Не само е голямо, ами и гадно. Не мога да рискувам някой да разбере. Надявам се, че никой не те е видял да влизаш; не мога да рискувам някои среди да предположат, че те въвеждам в това, което става.

— Никой не ме видя — увери ме тя.

Кимнах. Познавах я. Щом казваше, че никой не я е видял, нямах основание да се съмнявам.

— Но — продължи тя — твоите хора какво ще кажат, като разберат, че се срещаш с мен в кантората си? Да не си помислят, че най-после си „нагазил в джунглата“? — Усмихна се леко. Пробваше дали ще клъвна. Знаеше си реномето.

— Няма проблем — отвърнах. — Просто ще пусна слуха, че сме любовници от години.

Тя се засмя.

— Виж, това е идея, Влад! Трябваше да се сетим преди много цикли!

Този път се засмях аз.

— А твоите хора какво ще кажат тогава? Кийра Крадлата ходи с източняк? Тц, тц.

— Нищо няма да кажат — сухо отвърна тя. — Имам си приятел, който върши „работа“.

— Та като стана дума…

— Да. По работата. Предполагам, че трябва да ти се открадне нещо.

Кимнах.

— Да познаваш някой си лорд Мелар, от дома Джерег? Мисля, че официално е граф или херцог, нещо такова.

Очите й леко се разшириха.

— С голяма игра си се захванал, а, Влад? Определено си нагазил в дълбокото. Познавам го, и още как. Помагала съм му един-два пъти.

— Но не наскоро — казах със свито сърце.

Тя ме погледна озадачено, но не попита какво имам предвид.

— Не, през последните няколко месеца не съм. Не беше нищо сериозно, и двата пъти. Просто размяна на услуги — знаеш как става.

Кимнах, много облекчено.

— Не ти е приятел или нещо такова, нали?

Тя поклати глава.

— Не. Просто си правихме разни дребни услуги. Нищо не му дължа.

— Хубаво. И като стана думи за дългове, между другото… — Сложих на бюрото една кесия с петстотин златни империала. Засега тя не посегна към нея, естествено.

— Искаш да ти дължа още една услуга?

— Обичам да си ми длъжник — отвърна тя весело. — Казвай, какво от нещата му ти трябва?

— Което и да е от много неща. Част от облеклото му ще е добре. Коса ще е отлично. Всичко, което дълго време е било свързано с него.

Тя отново поклати глава, с насмешлива тъга.

— Пак ли вашето източно вещерство, Влад?

— Всъщност да — признах. — Нали ни знаеш, все обичаме да си поддържаме формата и прочие.

— Ясно. — Тя взе кесията и стана. — Добре, имаш го. Не мисля, че ще ми отнеме повече от ден-два.