Стивен Браст - Влад Талтош (Убиец на свободна практика. Том 1)

— Съвсем сам? Олеле!

— Ще взема Лойош да ми помага. Сега по-добре ли се чувстваш?

Той се изхили и излезе. Станах и отворих прозореца.

„Лойош — изпратих мисълта си към своя познайник. — Намери ми Деймар“.

„Както заповяда ваше величество“.

„И хайде, спести си сарказма“.

Телепатичният кикот е странно усещане. Лойош изхвърча навън.

Седнах отново и позяпах тъпо в една точка. Колко пъти се бях оказвал в това положение? В самото начало на една задачка, без никаква представа накъде ще ме отведе, нито как ще стигна дотам. Нищичко освен образ как точно ще свърши: както винаги, с труп. Колко пъти. Всъщност въпросът не е риторичен и дори не е въпрос. Това щеше да е четиридесет и второто извършено от мен поръчково убийство. Първото, което ми хрумна, беше, че ще е нещо по-различно от другите, на някакво ниво, по някакъв начин, до някаква степен. Имам ясни спомени за всяко от тях. Процесът, през който минавам преди да изпълня поръчката, е такъв, че не мога да забравя нито едно от убийствата. При това съм длъжен да ги помня много добре. Това сигурно щеше да ми създаде проблем, ако бях податлив на кошмари.

Четвъртото? Дребен негодник, който имаше навика да си поръчва скъп ликьор след вечеря и да оставя половината бутилка като бакшиш. Дванайсетият беше дребна мутра и обичаше да си пази мангизите в най-едрите възможни деноминации. Деветнайсетият беше магьосник, който си носеше парцал, за да си лъска тоягата — правеше го непрекъснато. Винаги има по някаква отлика у всеки. Понякога е нещо, което мога да използвам; по-често е просто нещо, което изпъква в паметта ми. Като опознаеш някого достатъчно, той се превръща в индивид, колкото и да се опитваш да мислиш за него само като за лице… или труп.

Но като се върнеш едно ниво назад, отново се натъкваш на приликите, които са важни. Защото като ми дойдат като имена, подхвърлени в разговор, на спокойна вечеря, с подадената кесия, която ще съдържа някъде между хиляда и петстотин и четири хиляди златни империала, те наистина са едни и същи и се отнасям с тях по един и същи начин… замислям изпълнението и го извършвам.

Действах обикновено отзад напред: след като разбера всичко, което мога, за навиците му, тръгна подир него, проследя го, набележа си графика му дни наред, понякога — седмици, ще реша къде точно искам да стане. Обикновено това ще предопредели момента, както и деня. След това въпросът беше да започна оттам и да изпипам нещата така, че всички фактори да се съчетаят точно тогава и там. Самата екзекуция ставаше интересна само ако се окажеше, че съм сбъркал някъде по редицата.

Веднъж Крейгар ме попита — бях се размекнал повечко — дали ми доставя удоволствие да убивам. Не отговорих, защото не знаех, но това ме накара да се замисля. Всъщност все още не съм сигурен. Знам, че ми харесва да планирам работата и да я задействам така, че всичко да свърши успешно. Но същинското убийство? Не мисля, че го харесвам съзнателно, нито че не го харесвам. Просто го правя.

Отпуснах се и затворих очи. Започването на работа като тази е като започването на вещерско заклинание. Най-важното и единственото е състоянието на ума ми, когато започна. Трябва да съм абсолютно сигурен, че нямам никакви предварителни нагласи за това как или къде да стане, за нищо. Това идва по-късно. Все още не бях дори започнал да го проучвам, тъй че нямаше всъщност откъде да продължа. Малкото, което знаех, започна да се превърта в подсъзнанието ми: свободно асоцииране — оставях образи и идеи да изскачат на повърхността и ги разкарвах небрежно. Понякога, когато съм се потопил в обмислянето, получавам внезапно вдъхновение или нещо като ненадеен изблик на гениалност. В такива моменти си въобразявам, че съм артист в занаята.

Излязох бавно от унеса си, с усещането, че има нещо, което би трябвало да обмисля. Всъщност не бях съвсем буден, тъй че мина време, докато си избистря какво точно е. В предната част на мозъка ми витаеше някаква странична, настойчива мисъл.

След малко осъзнах, че източникът й е външен. Дадох й известна свобода да порасте и да се оформи дотолкова, че да я осъзная, и открих, че някой се опитва да влезе в псионичен контакт с мен. Разпознах подателя.

„А, Деймар — отвърнах наум. — Благодаря ти“.

„Моля — стигна до мен ясната, деликатна мисъл. — Искал си нещо?“ Деймар притежаваше по-добър умствен контрол и повече сила от всички, които познавах. От него получих усещането, че трябва да внимава, дори и в умствения контакт, за да не изгори неволно ума ми.