Кристи Голден - Отвъд Тъмния портал

Сега мърморенето стана още по-силно и гневно и Гром знаеше, че трябва да ги спре, преди групата воини да се превърне в разярена тълпа.

— Не виждате ли, че това няма значение? — започна той, пронизвайки гнева на Рексар със спокойствие. — Трябва ли да решаваме какво да правим на база слухове и предположения? Трябва ли да се косим или ядосваме за неща, които не е сигурно, че са се случили? Така ли действа славната Орда? — той изгледа всеки един поотделно и със задоволство забеляза, че негодуванието стихва и много скоро всички отново чакаха да чуят следващите му думи. — Ние оцеляхме! Сега сме в Азерот — свят, изобилстващ от живот, храна, земя и битка! Можем да възстановим Ордата и отново да пометем този свят!

Чуха се възторжени възгласи и Гром използва енергията им да запали собствения си плам, размахвайки Горхаул над главата си, за да може нейният писък да допълни фона на думите му.

— Да, Алианса ни преследва — извика той. — И да, днес нямаше как да ги надвием. Но някой ден, и то скоро, ще можем да го направим! Тук ще починем, ще се възстановим и ще изградим стратегия. От тук ще атакуваме така, както вече знаем да правим от няколко цикъла на тяхната луна. Отново ще бъдем силни! Отново ще бъдем хищници и човеците ще треперят от страх пред нас! — Той спря секирата си и я задържа високо над главата си, снижавайки глас, за да може думите му да прозвучат спокойно на фона на внезапно настъпилата тишина. — И някой ден ние, Ордата, ще се въздигнем и ще отмъстим на човеците с една истинска и последна победа!

Воините нададоха радостни възгласи, викаха и крещяха, вдигаха оръжията си, а Гром ги наблюдаваше със задоволство и кимаше. Те отново бяха с него, отново единни. Всички, с изключение на един.

— Ти бе предаван много пъти и все от самопровъзгласили се за водачи орки, и продължаваш да следваш все същия път — започна Рексар спокойно, въпреки че в очите му гореше гняв. — Вече не остана причина да се биеш! Преди се борехме да защитим хората си, като завладеем този свят за тях. Но тях вече ги няма! Повече нямаме нужда от този свят! С тази шепа воини спокойно можеш да откриеш някое място, където човеците не са стъпвали, и да го завладееш, без да се пролее и една капка кръв!

— Каква слава би имало в това? — провикна се един от орките.

Гром кимна.

— Какво е живот без битка? — обърна се той към Рексар. — Ти си воин… точно ти трябва да го знаеш най-добре! Борбата ни прави силни, прави ни живи!

— Може би — призна полуогърът, — но защо ни е да се бием без нужда? Защо да се бием само за да казваме, че го правим? Това не е борба за спасение, за победа, нито дори за слава. Това е борба от чиста жажда за кръв, от любов към насилието. А на мен ми писна от това. И не искам повече да участвам.

— Страхливец! — извика някой, а Рексар присви очи, изправи рамене и вдигна секирите си.

— Излез напред и го повтори — предизвика го той, а в гласа му прозвуча зловеща заплаха. — Излез пред всички, за да те видя добре, и ме наречи страхливец в лицето! Пък да видим после дали ще откажа битка!

Никой не помръдна и след миг Рексар поклати глава и се усмихна самодоволно.

— Вие сте страхливци — заяви презрително той. — Страх ви е да живеете истински живот извън сенките на лъжите и обещанията, с които са ви купили. Нямате никакъв кураж, никаква чест. Затова не може да ви се има доверие — полуогърът отпусна рамене. — От сега нататък аз ще се доверявам само на зверовете.

Гром изпита смесица от чувства, гледайки как впечатляващият воин се оттегля. Как смееше Рексар да ги изостави точно сега, когато най-силно се нуждаеха от единство? Но в същото време, кой можеше да го съди? Той дори не бе такава част от Ордата, като всички останали. Никой друг мок’натал не бе пожелал да напусне дома си в Блейдс Едж. Доколкото Гром знаеше, единствено Рексар се бе отзовал на призива на Ордата да се бие в Първата, а после и във Втората война. И какво бе спечелил от това? Изгуби света си, хората си и дори любимия си вълк. Чудно ли бе полуогърът да се чувства предаден?

— Никой не може да загърби Ордата! — настоя някой. — Трябва да го хванем за ушите и да го довлачим или да го убием!

— Той обиди всички нас! — провикна се друг. — Трябва да плати с живота си за тази обида!

— Нуждаем се от него! — възпротиви се трети. — Не можем да си позволим да го изгубим!

— Достатъчно! — извика Гром и изгледа всички гневно. Недоволните замлъкнаха. — Оставете го да си иде — заповяда той. — Рексар служи добре на Ордата. Оставете го да си иде с мир.