Кристи Голден - Отвъд Тъмния портал

Рексар се отърси от парализата си, кимна и побърза да се подчини. И щом се отдалечи от завихрения прах, отново свали качулката си. Усещаше надигащата се у него паника, но успя да я потисне, концентрирайки се върху задачата, която Гром му постави. Видеше ли орк, веднага го насочваше към изхода от долината, и дали заради размерите му, или секирите, които размахваше, или просто защото всички отчаяно се нуждаеха от насока, всички орки му се подчиняваха безусловно. Докато самият Рексар стигна до изхода, Гром вече беше там, заедно с всички членове на Ордата, приклещени в Азерот. Повечето от тях изглеждаха точно толкова удивени, колкото се чувстваше Рексар.

— Гром! Портала го няма! — провикна се един от воините. — Какво ще правим сега?

— Да. Портала го няма. А Алианса се прегрупира — заяви на висок глас Гром и посочи към човеците, които се събираха пред онова, което съвсем допреди малко беше портал. — Сигурно си мислят, че вече сме лесна плячка. Мислят, че без портала ще сме загубени и изплашени. Но много се лъжат. Ние сме Ордата! — той огледа с блеснали очи тълпата пред себе си и вдигна високо Горхаул. — Тръгваме на север към Стонард! Ще разберем какво се е случило с родния ни свят. Ще се погрижим за ранените. И ще оцелеем. После ще се прегрупираме и отново ще се изправим срещу човеците, но при нашите условия, а не при техните! — Той изръмжа. — Алианса ни приближава. Ще ни повали ли?

Звучно „Не!“ отекна от това, което Рексар се опасяваше, че е последният остатък от оркската Орда. Гром се усмихна широко, отметна главата си назад, отвори татуираната си челюст и нададе бойния си вик, преди да атакува, последван от всичките си воини.

Онзи там. Гром закрачи към орка, който се бе свил до огъня в лагера им в Стонард онази нощ. По кожата му нямаше следи нито от прах, нито от кръв, а и Гром познаваше всичките си хора. Вождът постави ръка върху рамото му и го издърпа назад, изправяйки се над него. Изненадан, оркът се ококори. До Гром стоеше Рексар. Гром вдигна орка, сякаш бе малко дете и го задържа във въздуха. Оркът заразмахва крака, а вождът на Уорсонг се наведе към него.

— Сега — каза спокойно той със силно намръщено изражение. — Какво, в името на предците, се случи там?

Треперещ, оркът набързо разказа всичко, което знаеше. Всички останали го слушаха внимателно. Единственият звук бе брътвежът му, пращенето на огъня и обичайните звуци на нощното блато. Когато замлъкна, никой не посмя да продума. Всички стояха вторачени и безмълвни от шока. Накрая, след няколко минути, Гром се размърда.

— Значи — изръмжа той и изгледа гневно останалите, принуждавайки ги дали от срам, или от страх да извърнат поглед и да се съвземат. — Значи ще се подготвим.

— Ще се подготвим? — възкликна Рексар, а Гром се обърна към полуоркския и полуогърски воин. — За какво ще се готвим, Хелскрийм? Светът ни е мъртъв, хората ни са мъртви, а ние сме приковани тук завинаги. Сами. За какво, в името на предците, ще се приготвяме?

Рексар стискаше секирите си толкова силно, че на Гром му се стори, че чува как каменните им дръжки изскърцват от напрежението.

— Ще се приготвим да отмъстим за смъртта на хората си! — сопна се Гром, а в съзнанието му за пореден път изплува образът на Гарош. Неговият син и наследник. „Момчето ми“, помисли си той. „Момчето ми… Мъртво, заедно с всички останали.“ — Само ние останахме! — продължи той и огледа всички около себе си. — Сега ние сме Ордата! Ако се предадем, това ще означава краят на всичко, което познаваме, на всичко, за което някога ни е било грижа! Расата ни няма да изчезне, освен ако легнем и приемем смъртта като страхливи слабаци! Ако Нер’зул планира…

— Нер’зул! — извика Рексар и се наведе точно пред лицето на Гром. — Със сигурност той е виновен за всичко! Кой друг би могъл да накара света да се разпадне? Той предаде всички ни! Обеща да спаси Дренор, но вместо това го унищожи!

— Не можем да бъдем сигурни в това! — настоя Гром. — Знаехме, че работи с изключително мощна магия, за да отвори портали до други светове. Може нещо да се е объркало.

— А може и всичко да се е развило перфектно… за него! — продължи разярен Рексар. — Може само да ни е използвал, да е използвал целия ни свят за своите собствени цели. Така направи Гул’дан, нали?

Много от насъбралите се орки изсумтяха или замърмориха в подкрепа на думите му. Всички знаеха за предателството на Гул’дан и какво им коства то във Втората война.

— А кой обучи Гул’дан? — продължи Рексар. — Кой го научи на всичко? Нер’зул! Очевидно е, че ябълката не е паднала далеч от дървото!