Йон Колфер: Арктическият инцидент

Подполковник Кореноплод въздъхна. В слушалките това прозвуча като силен пукот на статично електричество.

— Добре, Зеленика. Но действайте предпазливо. Не искам да губя никого от хората си днес.

Зеленика извади от кобура своя „Неутрино 2000“ и го включи на трета степен. Никога не рискуваше със снайперите. Тъй като предполагаше, че бяха гоблини от триадата Бюа Кел, на тази степен още първият изстрел щеше да ги извади от строя за най-малко осем часа.

Тя приклекна и стреля иззад статуята. Незабавно последва ответен огън и от скулптурата се откъртиха няколко парчета.

Зеленика притича до падналия си партньор. Край главата й като свръхзвукови пчели свистяха куршуми и снаряди. Като правило в подобна ситуация най-нежелателно беше раненият да се мести, но при такъв обстрел, когато куршумите се сипеха като дъжд, нямаше избор. Зеленика стисна Пустодрън за пагоните и го издърпа зад една ръждясала товарна совалка.

Чикчирик лежеше ранен от дълго време. Слабо се усмихна.

— Ти дойде да ме прибереш, капитане. Знаех, че ще дойдеш.

Зеленика се опита да потисне тревогата в гласа си.

— Разбира се, Чикчирик. Никога не изоставям партньор в беда.

— Знаех си, че съм неустоим — прошепна той. — Знаех си.

После затвори очи. Раната беше доста сериозна. Може би прекалено.

Зеленика огледа крилото му. „Излекувай го“, помисли тя и магията се размърда в нея, сякаш в тялото й се забиха милиони карфици и игли. Тръгна по ръцете й и потече по пръстите. Постави длани върху раната на Пустодрън. От пръстите й заизлизаха сини искри, които прескачаха върху крилото. Те игриво се въртяха около раната, зашиваха разкъсаната тъкан и събираха пролятата кръв. Дишането на елфа стана равномерно и бузите му постепенно се обагриха в здрава зеленина.

Зеленика въздъхна. Чикчирик щеше да се оправи. Може би нямаше да изпълнява повече летателни мисии с това крило, но щеше да оживее. Тя положи на една страна лежащия в безсъзнание елф, като внимаваше да не притисне нараненото крило. А сега трябваше да се заеме с тайнствените сиви силуети. Нагласи оръжието си на четвърта степен и без колебание се затича към входа на шахтата.

През първия ден в Академията на ПНЕ едър космат гном с гърди като на биволски трол нарежда кадетите до стената и ги предупреждава никога да не влизат в необезопасена сграда по време на престрелка. Казва им го с максимално настоятелен тон. И го повтаря всеки ден, докато думите му пуснат корени във всяка кадетска глава. Въпреки всичко капитан Бодлива Зеленика от Гноморазузнаването към ПНЕ постъпи точно така.

Тя изпепели двойната врата на терминала, нахлу вътре и се скри зад гише „Информация“. Преди по-малко от четиристотин години тази сграда гъмжеше от оживление, тук се редяха дълги опашки от туристи, които чакаха за наземни визи. Някога Париж бе особено популярна туристическа дестинация. Но вероятно, както неизбежно се случваше, човеците бяха решили да запазят европейската столица за себе си. Единственото място, на което феите се чувстваха в безопасност, беше Дисниленд — Париж, където никой не обръщаше особено внимание на дребничките създания, дори ако бяха зелени.

Зеленика активира филтъра с двигателен сензор в каската си и огледа помещението през кварцовото стъкло на гишето. Ако нещо помръднеше, компютърът в каската й щеше автоматично да го оцвети в оранжево. Тя погледна нагоре точно навреме, за да види две фигури, които профучаха по наблюдателната галерия срещу площадката за излитане. Със сигурност бяха гоблини, които в бързината бягаха на четири крака и влачеха след себе си вагонетка на въздушна възглавница. Носеха костюми от нещо като огледално фолио, имаха и каски от същия материал, очевидно с цел да излъжат топлинните сензори. Много хитро. Прекалено хитро за гоблини.

Зеленика затича успоредно с гоблините по долния етаж. Навсякъде наоколо се мяркаха някогашни рекламни надписи, увиснали накриво от конзолите си. „ДВУСЕДМИЧНА ЕКСКУРЗИЯ ПРЕЗ СЛЪНЦЕСТОЕНЕТО. ДВАДЕСЕТ ЗЛАТНИ ГРАМА. ДЕЦА ПОД ДЕСЕТ ГОДИНИ ПЪТУВАТ БЕЗПЛАТНО.“

Тя мина през въртящата се врата, профуча покрай зоната за митническа проверка и безмитните магазинчета. Гоблините слизаха надолу, ботушите и ръкавиците им тракаха по неподвижния ескалатор. В бързината единият изгуби каската си. Беше висок за гоблин, близо метър. Очите му без клепачи панически се щураха насам-натам, а раздвоеният му език облизваше зениците, за да ги навлажни.