Виктория Авеярд: Кралска клетка

Мейвън би ми казал, ако го попитам. Виждам го по лицето му. Очите му се стрелкат към моите след всяко отвратително изречение, подчертавайки всяка лъжа, която изрича за обожаващите го поданици. За да се увери, че наблюдавам, внимавам, гледам към него. Като дете, каквото е в действителност.

Няма да го умолявам. Не и тук. Не и така. Останала ми е достатъчно гордост за това.

— Майка ми и баща ми загинаха, докато се бореха се с тези животни — продължава гневно той. — Дадоха живота си, за да запазят целостта на това кралство, да опазят вас.

Макар и сломена, не успявам да се сдържа и поглеждам гневно Мейвън и посрещам огъня му със съскане. И двамата помним смъртта на баща му. Убийството му. Кралица Елара се промъкна с внушение в мозъка на Кал, преобрази обичния наследник на краля в смъртоносно оръжие. Мейвън и аз гледахме как Кал беше заставен да се превърне в убиец на баща си, отрязвайки главата на краля и всеки свой шанс за управление. Видях много ужасни неща от тогава насам и въпреки това споменът ме преследва.

Не си спомням много от онова, което се случи с кралицата извън стените на затвора Корос. Състоянието на тялото ѝ след това беше достатъчно свидетелство какво може да причини на човешката плът необузданата мълния. Знам, че я убих без съмнения, без угризения, без съжаление. Бушуващата ми буря, подхранена от внезапната смърт на Шейд. Последният ясен образ от битката в Корос, който пазя, е как той пада със сърце, пронизано от студената, безмилостна стоманена игла на Птолемей. Птолемей някак успя да се спаси от сляпата ми ярост, но кралицата не можа. Поне двамата с полковника се постарахме светът да узнае какво стана с нея, като показахме трупа ѝ по време на излъчването ни в ефир.

Иска ми се Мейвън да притежаваше някаква частица от способността ѝ, за да може да погледне в главата ми и да види какъв край отредих на майка му. Искам да почувства болката от загубата така ужасно, както я чувствам аз.

Очите му са фокусирани върху мен, докато завършва наизустената си реч, протегнал едната си ръка, за да покаже по-ясно веригата, която ме обвързва с него. Всяко негово действие е методично, извършвано за показ.

— Кълна се да сторя същото, да сложа край на Алената гвардия и на чудовища като Мер Бароу или да умра, докато се опитвам.

Умри тогава , идва ми да изкрещя.

Ревът на тълпата удавя мислите ми. Стотици приветстват с възгласи своя крал и неговата тирания. Плачех, докато прекосявах моста пред лицето на толкова много хора, обвиняващи ме за смъртта на любимите си същества. Все още усещам как сълзите засъхват по бузите ми. Сега ми се иска да заплача отново — не от тъга, а от гняв. Как могат да вярват това? Как могат да преглъщат тези лъжи?

Той ме отдалечава от гледката, сякаш съм кукла. С последни сили изпружвам врат над нечие рамо, търся камерата, очите на света. Вижте ме , умолявам. Вижте го как лъже. Челюстта ми се стяга, очите ми се присвиват, изразяват нещо, което, надявам се, е олицетворение на издръжливост, бунт и гняв. Аз съм Мълниеносното момиче. Аз съм буря. Това ми се струва като лъжа. Мълниеносното момиче е мъртво.

Но това е последното нещо, което мога да направя за каузата и за любимите ми хора, които още са там навън. Няма да ме видят как се колебая в този последен миг. Не, ще устоя. И макар да нямам представа как, трябва да продължа да се боря дори тук в търбуха на звяра.

Ново дръпване ме принуждава да се извъртя рязко, за да застана с лице към придворните. На погледа ми отвръщат студени Сребърни, кожа в сини, черни, пурпурни и сиви оттенъци, изцедени от живот, с вени от стомана и диаманти вместо кръв. Съсредоточават се не върху мен, а върху самия Мейвън. В тях намирам отговора, който търся. В тях виждам глад.

За частица от секундата ми дожалява за момчето крал, самичко на трона. После дълбоко в себе си усещам примамливия полъх на надежда.

О, Мейвън. В каква каша си се забъркал.

Мога само да се питам кой ще удари пръв.

Алената гвардия или лордовете и дамите, готови да прережат гърлото на Мейвън и да отнемат всичко, за което загина майка му.

Той подава повода на каишката ми на един от пазачите от рода Арвън в мига, в който се махаме от стъпалата на Уайтфайър и се оттегляме отново в зейналата входна зала на двореца. Странно. Толкова упорито си беше наумил да ме върне, да ме затвори обратно в клетката си, но захвърля веригите ми, без дори да погледне. Страхливец , казвам си. Не може да се застави да ме погледне, когато не е заради спектакъла.