Робърт Силвърбърг: Замъкът на лорд Валънтайн

Това, което Валънтайн прати, не беше сън на мъст и наказание. То би било твърде очебийно, твърде долно, твърде лесно. Изпрати кротък сън, сън на обич и дружба, на съжаление за случилото се. Доминин Барджазид можеше да се учуди на такова послание. Валънтайн показваше на Доминин Барджазид примамливия бляскав град на удоволствията Хай Морпин и двамата крачеха един до друг по Булеварда на облаците, разговаряха радушно, усмихнаха се, обсъждаха съществуващите по между им различия, опитваха се да се разберат. Рисковано беше да започва по този начин, защото така Валънтайн се излагаше на присмех и презрение, ако на Доминин Барджазид му хрумнеше да изтълкува погрешно подбудите му. Но нямаше надежда да го победи със заплахи и гняв; може би щеше да го спечели с по-мек подход. Този сън изискваше огромни душевни резерви, защото беше, наивно да очаква да привлече Барджазид с хитрост и ако обичта, излъчвана от Валънтайн, не се окажеше искрена и оня не я почувстваше като искрена, сънят щеше да бъде напразен. Валънтайн не бе подозирал, че може да намери у себе си обич към този човек, който му бе причинил толкова злини. Но намери: насочи я; препрати я през голямата врата.

След това стисна дръжките на вратата, напрегна отново сили и зачака някакъв знак отвътре.

Ненадейно получи послание: мощен изблик на мисловна енергия, разтърсващ и непреодолим, който забуча от императорските покои като яростен, горещ сувраелски вятър. Валънтайн усещаше обгарящия порив на насмешливия отказ на Доминин Барджазид. Барджазид не желаеше нито обич, нито дружба. Той пращаше пренебрежение, омраза, гняв, презрение, войнственост: обявяване на вечна война.

Валънтайн бе потресен силно. Как така, чудеше се той, Барджазидът може да изпраща послания? Сигурно чрез някаква машина на баща си, чрез някаква магия на Краля на сънищата. Разбра, че е трябвало да предугади нещо подобно. Но няма значение, Валънтайн стоеше непоклатим пред съкрушителната сила на сънната енергия на Доминин Барджазид, хвърлена срещу него.

А след това прати друг сън, толкова непринуден и доверчив, колкото сънят на Доминин Барджазид беше груб и враждебен. Изпрати сън на помилване, на пълно опрощение. Показа на Доминин Барджазид, едно пристанище, цяла флота от сувраелски кораби, чакащи да го върне в бащината му земя, и дори тържествен парад, Валънтайн и Барджазид седяха един до друг в колесница, която ги откарваше към пристанището за церемониите около заминаването, стояха заедно на кея, смееха се, докато се сбогуваха, двама добри врагове, които бяха хвърляли един срещу друг всички разполагаеми от тях сили и сега се разделяха любезно.

Доминин Барджазид отвърна със сън на смърт и разрушение, на неприязън, на омраза, на презрение.

Клатейки глава бавно, тежко, Валънтайн се мъчеше да я прочисти от бликащата към него отровна мръсотия. За трети път събра сили и приготви послание за врага си. Все още не можеше да падне ниско като Барджазид; все още се надяваше да го надвие с топлота и доброта, при все че друг би казал, че е глупаво дори да се опитва. Валънтайн склопи очи и съсредоточи съзнанието си в сребърната диадема.

— Милорд!

Това беше женски глас, който се промъкна през съсредоточеността му точно когато изпадаше в транс.

Прекъсването беше дразнещо и неприятно. Валънтайн се завъртя кръгом, пламнал от необичаен гняв, толкова изненадан, че мина цяла минута, докато познае, че тази жена е Карабела. Тя се отдръпна от него, задъхана, уплашена за миг.

— Милорд… — заговори тя с тих глас. — Не знаех…

Той се помъчи да се овладее.

— Какво има?

— Ние… ние намерихме начин да отворим една врата.

Валънтайн затвори очи й усети как скованото му тяло се отпусна облекчено. Усмихна се, привлече я към себе си и я подържа така, треперейки, докато напрежението се отцеждаше от него. После каза:

— Заведи ме там!

Карабела го поведе през коридорите, украсени богато със старинни драперии и дебели протъркани килими. Тя се движеше учудващо уверено за човек, който никога преди не бе ходил из тия зали. Стигнаха до част от императорските покои, която Валънтайн не помнеше, сервизно междинно помещение някъде оттатък тронната зала, просто и скромно място. Слийт, яхнал раменете на Залзан Кавол, бе пъхнал горната половина на тялото си дълбоко в някаква напречна греда и се протягаше да върши деликатни манипулации от вътрешната страна на една обикновена врата.

— Отворихме три врати по този начин и сега Слийт прониква през четвъртата — каза Карабела. — Още малко…