Брайан Макклеллан - Есенната република

— Само защото си се представял за адвокат?

Върху лицето на Бо започна да изниква усмивка, която той бързо потисна.

— Говоря сериозно. Хиланска определено не е почитател на Привилегированите и им няма доверие. Той крие нещо, а самият факт, че ние душим наоколо, е достатъчен да ни навлече подозренията му. Той е същият като Тамас: ще стори онова, което е целесъобразно. Дори и ако това означава да убие мнозина.

— Това ми се вижда като нещо, което ти би уважил.

— И мога да изразя уважението си, като не му разкривам какво съм в действителност. Същото се отнася и за теб впрочем.

Бо се загледа в ръцете ѝ и отново замълча. Беше ѝ казал, че единствено боговете са способни да се докосват до Отвъд без специалните, покрити с руни ръкавици — Привилегированите биха пламнали от незащитения допир с чистата магия.

С изключение на самата нея, очевидно. А тя определено не беше богиня.

Нила не се съмняваше, че стига да изразеше подобно желание, Бо щеше да я отпрати обратно в Адопещ на мига. Ето възможността ѝ да избяга. Да вземе Яков и да се укрие, като използва парите, дадени ѝ от Бо. Да остави опасностите зад себе си.

Ако си тръгнеше сега, никога нямаше да се научи да прилага новооткрития си талант. Никога нямаше да срещне друг Привилегирован тъй търпелив, внимателен или просто човечен като Бо. И никога нямаше да може да му се отплати за добрината, проявена към нея и Яков.

— С какво бих могла да помогна? — попита тя.

Нила изчакваше във вътрешността на малка, изградена от дърво и камък постройка, която, по думите на един от войниците, някога бе служила за конюшня.

От покрива бе останал само спомен, а парче кравешка кожа изпълняваше ролята на врата, но и тези условия не бяха обезкуражили интенданта на Дванадесета бригада. По пода бе посипана слама и всяко възможно ъгълче бе оползотворено в съхраняването на дървени сандъци и барутни бурета.

Бо просто ѝ заръча да разпитва за Таниел Двустрелни, като подмина протестите ѝ, че тези напътствия са твърде общи и мъгляви, и я остави да се оправя сама. Не можеше да се каже, че той е пример за вдъхновяващ водач.

Тя нямаше представа за подхода, чрез който да тръгне да разпитва войници за смъртта на техен събрат. Затова реши да започне от нещата, които познаваше.

Въпреки ужаса, съпровождал пленничеството ѝ в леговището на Ветас, научи ценни неща от престоя си. Сред тях попадаше и важността на прилежното водене на каталози — а също и начините, по които тези записки могат да се използват срещу самите им създатели.

Парчето кожа се отмести пред жена на около петдесет, която бавно пристъпи вътре. Носеше обичайната за адранската армия синя куртка, с интендантски символ на яката. Беше висока, с широки бедра и носеше сивеещата си коса на кок.

— С какво да ви помогна, мила? — попита влязлата, докато небрежно се настаняваше върху едно барутно буре.

— Името ми е Рисара — поде Нила и приглади полата си. — Асистент съм на току-що пристигналия от Адопещ съветник Матиас и се нуждая от достъп до бригадната архива.

— В такъв случай — военната вдиша шумно през носа си — ще трябва да поискам разрешение от генерал Хиланска.

Нила измъкна чиновническата чанта изпод мишницата си и я разгърна в скута си, след което започна с дисциплинирано достойнство да търси сред подредените вътре документи, до един с внушителен вид. Накрая извади лист и го подаде на интенданта.

— Това разрешително упълномощава незабавния ми достъп до каквато документация се наложи. Нима смятате, че на генерала му е до подобни формалности в този момент?

Военната прегледа разрешителното, сетне се зачете повторно, а Нила полагаше усилия да не издава неспокойството си. Самата заповед бе напълно валидна, но Бо бе казал, че войската се намира извън цивилна юрисдикция…

— Добре — каза накрая жената и подаде документа обратно на Нила. — Какво ви интересува?

Сега Нила трябваше да прикрива изненадата си, че получи достъп толкова лесно, а също и обстоятелството, че и самата тя не знаеше какво точно търси. Какво щеше да ѝ помогне да проследи Таниел? Позициите му преди предполагаемата му смърт?

— Донесете ми копие от всички молби за изминалите два месеца.

— От всички? — Военната дръпна главата си назад. — Говорим за няколкостотин страници.

— Доведете и писар, ако се налага. Мога да почакам.

Жената измърмори нещо под нос, но започна да рови из сандъците, струпани в един от ъглите. Нила изчакваше, като си придаваше колкото се може по-търпелив вид. Лорд Ветас я изпращаше по всевъзможни възложения, голяма част от които не съвсем законни, и от това бе научила, че стига човек да се държи по очаквания от дадено място начин, повечето от околните не намираха за необходимо да се усъмняват в присъствието му.