— Престани — рече Невин на спрайтчето. — И Джил вече ще живее тук.
То погледна сърдито и изчезна, леко раздвижвайки въздуха.
— Сам съм направил тази врата — продължи Невин. — Един дърводелец сигурно ще се смее, но се отваря и затваря достатъчно добре.
Сякаш за да й покаже, той отвори широко вратата и влезе, а конят и мулето го последваха страхливо. Джил въведе след него своя кон и се озова в конюшня, която представляваше голямо каменно помещение с четири ясли до едната стена и струпано прясно сено при другата. Някъде наблизо чу звука от течаща вода. На стената беше прикрепена желязна халка с наполовина изгоряла дървена факла. Наложи се Невин два пъти да щрака с пръсти, за да запали старото влажно дърво, но накрая от него право нагоре се издигна дим, който изчезна през някакъв скрит отдушник. Като се има предвид, че това все пак беше пещера, въздухът се оказа забележително чист и свеж.
— Дивите са свършили добра работа — обади се Невин. — Но се боя, че сеното е откраднато от някой фермер. Ще трябва да открия кой и да го обезщетя.
Разседлаха добитъка и пренесоха багажа по един къс тунел в някакво огромно помещение, което се простираше напред и ехтеше в тъмното. Майсторът на деомера се придвижи пипнешком; после в едно огромно огнище от изсечени под прав ъгъл каменни блокове лумна огън. За разлика от външните горещини в пещерите си беше направо студено. Стените на помещението — изсечен гладък камък — бяха дълги по около сто стъпки всяка, а равният таван се извисяваше на повече от двайсет стъпки над тях. Сгушени близо до огнището, стояха дървена маса с две пейки, тесен одър, голям шкаф и дървено буре.
— Ето и крадено пиво — отбеляза старецът с въздишка. — Ще трябва да ти осигурим собствен одър. В селото има дърводелец.
— Засега мога да спя на пода върху купчина слама. Ти ли си построил това място?
— Съвсем не — той направи пауза и се ухили тайнствено. — Но го изкопах с помощта на едно-две гномчета. Хайде да пийнем малко от краденото пиво и ще ти разкажа историята.
Невин се зарови в шкафа, който беше натъпкан с книги, готварски уреди, пакети остарели билки, парчета плат и няколко прашни дреболии. Накрая измъкна две половиници от пютер, избърса праха и ги напълни с пиво. Двамата се настаниха до огъня, настрана от студа, който изпълваше огромното помещение. Няколко минути старецът се оглеждаше с обич наоколо, като търговец, който след дълги години, прекарани на път, се е върнал у дома при собственото си огнище.
— Виж какво — започна най-после той. — Този тор не е естествена могила. Доколкото мога да разбера, някога той е бил село — наистина много отдавна, преди времето на Зората. Хората изхвърляли боклука си на улицата и строели нови къщи върху развалините на старите, като по този начин селото се издигало все по-високо и по-високо над поляната. Сетне, по някаква неясна причина, го напуснали, далеч преди народът на Бел да дойде в Девери. Вятърът навявал върху него прах, а тревата растяла. Сетне, някъде около времето на Зората, някой построил върху могилата дън, за да се брани от нашите кръвожадни предтечи. Но който и да е бил — не е видял хаир от това. Отзад, от другата страна на могилата, намерих помещение с обезглавени скелети. Винаги съм ги смятал за човешки, но след като се срещнах с Перин, вече не съм толкова сигурен. По-голямата част от дъна е била срината, но този негов ъгъл беше останал недокоснат, когато го намерих. А после народът на Бел слязъл обратно на брега, вятърът и тревата се върнали обратно и с времето всичко се покрило отново с пръст, а могилата станала по-висока от всякога. Както виждаш, единственото, което съм направил, е, че съм си разчистил място за живеене.
— Ами проломът?
— О, той минава покрай старата външна стена. Може би някога там е имало защитен ров, но каквато и да е причината, земята се е слегнала покрай стената. Стана така, че един ден, когато минавах оттук, се качих нагоре да проуча. Ето как се натъкнах на уличката в тора — усмихна се за момент. — Копая като същинска къртица. Забавлявам се с това през дългите зими. Прокопал съм тунели навсякъде; понякога намирам грънци и украшения. Всички са в онзи шкаф — въздъхна тежко. — Някой от тези дни ще трябва да разчистя проклетото нещо.
— Ще го направя аз. Нали сега съм ти чирак.
— Така си е — гласът на Невин се сниши до шепот. — О, богове, наистина е така.
Благодарността, която долови в гласа му, събуди онова непрестанно, необикновено чувство у Джил, че го е познавала и преди, много отдавна, в някаква друга страна. То бе придружено от още едно — че цял живот се е стремила към това, наполовина заровено под земята, наполовина издигнато над нея помещение. Побърза да стане и донесе храна от дисагите. В огнището Дивите на огъня играеха, триейки гърбовете си в цепениците, тъй както котката трие своя в рамката на вратата. Невин се загледа в пламъците, а в това време Джил наряза хляб и сирене и нареди парчетата в голяма дървена чиния.
Читать дальше