Брена Йованоф: Подмененият

Ема беше увиснала на рамото ми, а зад мен Тейт и близнаците изглеждаха като участници от документален военен филм. Розуел беше единственият в сравнително читав вид. Гледаше напрегнато и озадачено, като че ли беше попаднал тук по случайност.

Баща ми застана от другата страна на масата и впи поглед в мен. Във всички нас.

— Сериозно ли си ранен? Трябва ли да ходим в болницата? — Гласът му беше пресипнал и от него се носеше острата, ръждива миризма на притеснението.

Поклатих глава, облегнах се напред и подпрях здравата си ръка на масата.

— Част от кръвта не е моя.

Той кимна и потърка очите си с ръка. Майка ми се взираше в Натали, която вече се беше събудила, държеше се с ръчички за врата на Дрю и се оглеждаше любопитно из кухнята. Мама отиде до нея, хвана лицето й в ръце и се взря в очите й.

После я пусна и се обърна към мен.

— Ти ли го направи? Върнал си я обратно?

Не отговорих. Не бях аз. Поне не го направих сам.

— Слязъл си долу само за да я върнеш?

Този път кимнах. Следващият въпрос щеше да бъде: „Защо си направил нещо толкова опасно?“ или „Как ти хрумна, че това е добра идея? Не осъзнаваш ли на какъв риск си се изложил?“ Не исках да говоря за това. Тъкмо бях започнал да забравям колко безразличен бях станал за света, как беше спряло да ми пука за каквото и да било в седмиците преди да срещна Мориган. Отворих уста, за да излъжа нещо, за да й кажа някакви успокояващи думи, но истината явно е била на лицето ми, защото тя не изчака отговора ми. Прекоси кухнята и ме прегърна, обвивайки ръце около врата ми.

— Ти се върна — прошепна тя, така че никой, освен мен да не я чуе. — Можеше да изчезнеш завинаги, но се върна.

Беше ми странно да стоя така по средата на стаята и да я прегръщам. Майка ми не беше обикновено от хората, които плачат и прегръщат истерично, но сега не ме пускаше.

Направил си нещо смело — каза тихо тя, вкопчила пръсти в гърба на якето ми. — Нещо изключително смело.

Ако трябваше да съм честен и с нея, и със себе си, не бях чак толкова смел. Просто свърших мръсната работа и няколко безразсъдни глупости, а после затворих очи и се надявах нещо от това да се получи. Това не беше смелост. Но беше хубаво да знам, че тя си мисли така.

Отидох в банята и измих част от мръсотията и кръвта. По шията и по лицето ми все още имаше следи от нокти, но раната на ръката ми вече се затваряше, ръбовете на разреза се събираха един с друг под въздействието на зелената лечебна смес на Джанис. След няколко часа сигурно нямаше да има и следа от раните.

В огледалото лицето ми изглеждаше бяло и изтощено, почти мъртвешко, но очите ми бяха кафяви, а не черни и почти мъртвешко беше повече от едва жив.

Ема ме чакаше отпред в коридора, когато отворих вратата. Ризата й беше изцапана с кал и с пурпурните петна от моята кръв, полепнала по нея. За миг просто стояхме така на площадката пред стълбището и се гледахме. Тя имаше ужасно уморен вид.

— Какво ти каза тя? — попита ме най-накрая и повдигна ръката ми, за да я преметне през раменете си и да я прегърна, сякаш бях кукла, която нямаше собствена воля.

Притеглих я по-близо до себе си и се замислих за това, което мама беше казала, тези толкова редки и странни за нея думи на топлина и близост.

— Че се радва, че съм се върнал. Страхувала се е, че няма да се върна.

— Това е нейният начин да ти каже, че те обича.

— Знам.

Ема се усмихна.

— И аз те обичам. Но това си го знаеш.

Усмихнах се и я притиснах толкова силно, че тя изписка от болка.

— Винаги съм го знаел. Винаги.

Понеделник беше съвсем обикновен ден, ако въобще можеше да се каже такова нещо при тези обстоятелства. Които, трябва да призная, си бяха доста нормални. На Гентри му беше вродено да забравя необичайните неща и да се връща към ежедневието си. Всичко беше такова, каквото е било винаги.

В закусвалнята учениците бяха по-притихнали от обикновено и Алис имаше същото безжизнено изражение като Тейт в деня на погребението на Натали. Хората не избягваха Алис, както избягваха Тейт, но обикновеният й приятелски кръг не беше толкова ентусиазиран. Имах чувството, че ако можеха, щяха да изберат да бъдат другаде. Тя и Стефани се притискаха плътно една в друга, сякаш можеха да запълнят дупката, която Джена беше оставила. Всички останали бяха излишни.

Погребението на Джена беше в събота. Не отидох, но поне веднъж мисълта за това не ме караше да се чувствам самотен и изолиран. Щях да отида в гробището някой ден, да застана на неосветената земя и да погледна към гроба й, защото я познавах. Тя беше част от града, също като мен.