Л. Смит - Началото

Най-после пръстите ми се спряха върху тънко, окъсано томче, на чието гръбче едва се четяха олющените сребристи букви на заглавието Demonios. Demonio… демон. Тъкмо това търсех. Отворих книгата, но се оказа написана на старовремски италиански, който беше неразбираем за мен въпреки усърдните ми занимания с италианския и латинския.

Все пак отнесох книгата до креслото и се настаних в него. Да се опитам да разгадая написаното в някоя книга бе нещо привично за мен, много по-лесно, отколкото да се преструвам на закуска, че всичко е наред. Прокарвах пръсти по думите, като ги изчитах на глас, сякаш бях ученик, сричащ уроците, за да съм сигурен, че няма да пропусна обяснението на думата vampiro . Накрая го намерих, но изреченията около тази дума оставаха съвсем неясни за мен. Въздъхнах отчаяно.

И тъкмо тогава вратата на кабинета се отвори със скърцане.

— Кой е там? — попитах сърдито.

— Стефан! — По червендалестото лице на баща ми се изписа изненада. — Навсякъде те търсих.

— Така ли? — Ръката ми инстинктивно се стрелна към шията ми, сякаш той можеше да види превръзката под яката на ризата ми, но напипах само гладкия ленен плат. Тайната ми оставаше добре скрита.

Баща ми ме изгледа някак странно. Пристъпи към мен и вдигна книгата от скута ми.

— Двамата мислим еднакво — отбеляза той и по устните му пробягна странна усмивка.

— Наистина ли? — Сърцето ми запърха в гърдите като крила на колибри. Бях сигурен, че баща ми чува задъханото ми дишане, задавяно в свитото ми гърло. Бях сигурен, че можеше да прочете мислите ми, че със сигурност знае за Катрин и мен. А щом знаеше за Катрин, щеше да я убие и…

Не можех да понеса мисълта за това, което ще последва.

— Наистина — отново се усмихна баща ми. — Зная, че взимаш присърце разговорите ни за вампирите и оценявам, че възприемаш съвсем насериозно опасността от това зло. Не мога да отрека, разбира се, че имаш свои основания да жадуваш да отмъстиш за смъртта на скъпата си млада Розалин — додаде баща ми и се прекръсти.

Вперих поглед в едно изтъняло място от ориенталския килим, където тъканта вече бе толкова протрита, че под нея прозираше дървения под. Нямах смелост да вдигна очи към лицето на баща си от страх смутеното ми изражение да не издаде тайната ми, да не разкрие тайната на Катрин.

— Защото, синко, можеш да бъдеш сигурен, че Розалин не е умряла напразно. Тя загина за Мистик Фолс и няма да бъде забравена, докато прочистваме нашия град от това проклятие. А ти, естествено, си неотменна част от плана. — Баща ми посочи към книгата, която още държах в скута си. — За разлика от брат ти, който за нищо не става. Каква полза от цялото му новопридобито военно познание, ако не го прилага, за да защитава фамилията си, за да брани земята си? — запита баща ми реторично. — Ето, тъкмо днес му хрумна да излезе на езда с някакви свои приятели от войската. Дори след като му казах, че тази сутрин ще го чакам, за да ни придружи на нашата среща в дома на Джонатан.

Но аз вече не го слушах. Интересуваше ме единствено това, че той не знаеше за Катрин. Дишането ми постепенно се успокои.

— Не успях да науча много от тази книга. Не ми се струва полезна — заговорих, сякаш цялата сутрин бях посветил на изучаването на вампирите.

— Няма значение — небрежно каза баща ми и спокойно прибра книгата на мястото й в лавицата. — Имам чувството, че двамата заедно ще се сдобием с много познания.

— Заедно ли? — повторих като папагал.

Баща ми махна нетърпеливо с ръка.

— Ние двамата и основателите. Ще основем съвет, който да се занимава с това. Точно сега трябва да тръгнем за срещата по учредяването на този съвет. Ще дойдеш с мен.

— Аз ли? — попитах.

Баща ми ме измери със сърдит поглед. Знаех, че звуча като глупак, но главата ми беше пълна с прекалено много информация, за да мога да я проумея докрай.

— Да. Мисля да взема и Корделия с нас. Тя знае много за билките и демоните. Срещата е уговорена в дома на Джонатан Гилбърт — кимна баща ми, с което ми подсказа, че за него въпросът е приключен.

Аз също кимнах, макар да бях силно изненадан. Джонатан Гилбърт беше университетски преподавател, а понякога се изявяваше и като изобретател, когото баща ми на всеослушание бе обявил за ексцентричен щурак. Ала сега бе изрекъл името му с уважение. За хиляден път днес осъзнах, че това е съвсем различен свят.

— Алфред отиде да впрегне конете и да подготви каретата. Само не казвай никому къде отиваме. Вече накарах Корделия да се закълне, че ще го запази в тайна — обясни ми той на излизане от кабинета. След малко и аз излязох от там, но преди това напъхах книгата със заглавието „Demonios“ в задния си джоб.