Л. Смит - Началото

— Видяхте ли? — попита тя, като подаде ръка на Деймън. — Трябва ви само по една целувка, за да се оправят нещата… макар че вие, момчета, не бива да се държите толкова грубо един към друг.

— Борехме се за теб — отвърна Деймън лениво, без да си прави труда да се надигне от земята. Точно в този миг ни прекъсна шум от конски копита. Алфред скочи от коня си и се поклони пред нас. Сигурно сме представлявали страхотна гледка: Деймън проснат на земята, подпрял глава с една ръка, все едно просто си почива полегнал, аз трескаво изтупващ тревата от брича си, и Катрин, изправена между нас с развеселена физиономия.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — заговори Алфред. — Но господарят Джузепе иска да говори с господаря Деймън, и то спешно.

— Разбира се, че е спешно. За баща ми винаги всичко е спешно. Искаш ли да се обзаложим, че е измислил поредната смехотворна теория, която иска начаса да обсъдим? — подхвърли Деймън.

Катрин вдигна слънчобрана си от земята.

— Аз също трябва да тръгвам. Толкова съм разрошена, а трябва да посетя Пърл в аптеката.

— Да тръгваме — обади се Алфред, като махна с ръка към Деймън да се настани зад него на седлото. Щом Алфред и Деймън потеглиха, двамата с Катрин се отправихме бавно обратно към къщата за гости. Исках да заговоря отново за бала, но не събрах достатъчно смелост.

— Не е необходимо да вървиш с мен. Може би трябва да се присъединиш към брат си — предложи Катрин. — Струва ми се, че е по-добре да сте двамата, когато говорите с баща си — отбеляза. Ръката й докосна моята и тя ме улови за китката. После се надигна на пръсти и устните й погалиха нежно бузата ми. — Ела тази нощ при мен, сладък Стефан. Покоите ми ще бъдат отворени за теб. — С тези думи побягна.

Приличаше на препускащо в галоп жребче. Имах чувството, че сърцето ми галопира в такт с нея. Нямаше място за съмнение — тя изпитваше същото като мен. И тази увереност ме караше да се чувствам по-жив от всякога досега.

Веднага след като се спусна здрач, се прокраднах надолу по стъпалата, открехнах задната врата и поех на пръсти по тревата, вече мокра от росата. Бях извънредно внимателен, тъй като навсякъде из имението горяха факли. А и знаех, че баща ми никак няма да е доволен, ако узнае, че излизам след като се е стъмнило. Но къщата за гости беше само на един хвърлей с камък от голямата къща — до верандата имаше най-много двайсет крачки.

Прекосих двора и спрях, скрит в сенките, докато усещах как сърцето ми се блъска яростно в гърдите. Не се тревожех дали тази нощ ще има нападения от диви животни или някакви загадъчни създания. Повече се вълнувах да не налетя на Алфред или на баща ми, което щеше да бъде още по-лошо. Но мисълта, че нещо може да ми попречи да се видя с Катрин тази нощ, направо ме подлудяваше.

За пореден път земята беше обвита от гъста мъгла, надигаща се към небето. Това странно природно явление най-вероятно се дължеше на смяната на сезона. Потръпнах и се постарах да не поглеждам към върбата, докато се прокрадвах по пътеката и сетне по стъпалата на верандата на къщата за гости.

Спрях се пред боядисаната в бяло врата. Завесите на прозорците бяха спуснати и не видях никаква светлина да се процежда през тях. За секунда се изплаших, че съм дошъл много късно. Дали Катрин и Емили не са си легнали? Но за всеки случай почуках силно по дървената рамка на вратата.

Вратата се открехна със скърцане и една ръка сграбчи китката ми.

— Влез! — Чух нечий дрезгав шепот. Влязох и резето на вратата изщрака зад гърба ми. Едва сега проумях, че пред мен е Емили.

— Господине — промълви, усмихна ми се и дори направи лек реверанс. Беше облечена в семпла тъмносиня рокля, а косата й се стелеше на черни вълни върху раменете й.

— Добър вечер — поздравих я и любезно се поклоних. Огледах бавно малката къща, при което очите ми се приспособиха към полумрака. Един червен фенер светеше върху грубо издялана маса във всекидневната и хвърляше сенки по дървените греди на тавана. От години къщата за гости беше в окаяно състояние, защото след смъртта на майка ми нейните роднини престанаха да посещават имението ни. Но сега беше обитавана и в стаите се усещаше топлина, която липсваше в голямата къща.

— Какво мога да направя за вас, господине? — попита Емили, докато черните й очи ме оглеждаха, без да трепнат.

— Хм… дошъл съм да видя Катрин — изговорих сковано, внезапно обхванат от силен смут. Какво ли щеше да си помисли Емили за господарката си? Разбира се, слугините трябваше да са дискретни, но аз отлично знаех колко обичаха да клюкарстват, а със сигурност не желаех доброто име на Катрин да бъде опетнено, ако Емили се впусне да я одумва.