Л. Смит - Началото

Кимнах бавно. Макар че и Деймън ми беше казал същото, думите придобиха много по-дълбок смисъл, когато ги чух от устата на Катрин.

Устните й се извиха в лека усмивка.

— Ти отново ще бъдеш щастлив — поде. — Искам да ти помогна. Но ти трябва да ми позволиш, сладък мой Стефан. — Катрин отпусна длан върху челото ми. Усетих по челото си едновременно и горещина, и студ. Потръпнах от допира й, след което ме обзе разочарование, защото Катрин отпусна ръка в скута си.

— Това ли са цветята, които набрах за теб? — внезапно попита тя, като се озърна. — Та ти си ги оставил в ъгъла без никаква светлина!

— Съжалявам — избъбрих смутено.

С обидено изражение тя спусна крака от леглото и се наведе, за да вземе кошницата изпод бюрото ми. Дръпна завесите и се втренчи в мен, скръстила ръце пред гърдите си. Дъхът ми заседна в гърлото. Светлосинята й памучна рокля подчертаваше тънката й талия и огърлицата на шията. Беше неоспорима красавица.

Извади една маргаритка от букета и започна да къса листенцата й едно по едно.

— Вчера видях как детето на една слугиня играеше на една глупава игра — обича ме, не ме обича . — Засмя се, но усмивката й внезапно помръкна. — Какъв, според теб, ще бъде отговорът?

И внезапно се изправи пред мен, с ръце върху раменете ми. Вдъхнах уханието й на джинджифил и лимон, неуверен какво да кажа. Знаех само, че исках ръцете й завинаги да останат върху раменете ми.

— Какъв ще бъде отговорът на въпроса „обича ме, не ме обича“? — попита Катрин и се наведе към мен. Тялото ми потръпна от желание, за което досега не подозирах. Устните ми се озоваха на сантиметри от нейните.

— Какъв е отговорът? — попита Катрин и прехапа устни като свенлива девойка. Неволно се засмях. Имах чувството, че наблюдавам разиграващата се сцена, безсилен да прекратя това, което щеше да последва. Знаех, че не е редно. Греховно. Но как можеше да е грях, след като всяка фибра от съществото ми жадуваше за това повече от всичко друго? Розалин беше мъртва. Катрин беше жива. И аз бях жив и исках отново да се почувствам такъв.

Ако казаното от баща ми беше истина и аз трябваше да се приготвя за битката на живота си между доброто и злото, то тогава се нуждаех от повече увереност в себе си и в избора си. Трябваше да престана да обмислям толкова и да започна да вярвам в себе си, в убежденията, в желанията си.

— Наистина ли не знаеш отговора? — попитах и протегнах ръце към нея. Сграбчих я здраво и я повалих на леглото със сила, която не подозирах, че притежавам. От възторг тя изпищя и се претърколи в леглото до мен. Дъхът й беше сладък, ръцете й студени и сплетени с моите, и внезапно нищо друго — нито Розалин, нито демоните на баща ми, нито дори Деймън — имаха значение.

На следващата сутрин, щом се събудих, протегнах ръце, но останах горчиво разочарован, като не напипах нищо, освен пухените възглавници. Само леката вдлъбнатина на матрака до мен бе единственото доказателство, че случилото се през нощта е било реално, а не някой от трескавите ми сънища, които ме спохождаха след смъртта на Розалин.

Разбира се, не можех да очаквам Катрин да прекара нощта с мен. Не беше възможно, след като прислужницата й я очакваше в къщата за гости, не и след като прислугата толкова упорито клюкарстваше за всичките похождения на господарите си. Тя самата ме закле това да си остане нашата тайна, защото не можела да рискува репутацията й да бъде съсипана. Не че имаше защо да се тревожи. Аз исках ние двамата да си имаме наш таен свят.

Зачудих се кога се е измъкнала, припомняйки си усещането да я държа в обятията си, топлината и лекотата, които не бях изпитвал досега. Чувствах се завършен, в мир със себе си, а Розалин беше само блед спомен, героиня от неприятна история, която трябваше просто да забравя.

Сега съзнанието ми изцяло бе обсебено от мислите за Катрин: как дръпна завесите, така че да останат спуснати, докато навън бушуваше лятната буря и капките трополяха по прозорците, как позволи на ръцете ми да изследват всяка частица от прекрасното й тяло. По едно време, докато галех шията й, пръстите ми напипаха медальона със синята камея, с който тя никога не се разделяше. Понечих да го откопчея, но Катрин отблъсна рязко ръката ми.

— Недей! — извика остро, а ръцете й тутакси се устремиха към закопчалката, за да се увери, че нищо не е повредено. Но после, когато отново нагласи бижуто си във вдлъбнатината на шията си, продължи да ме обсипва с целувки.

Изчервих се, като си спомних за всички места по нея, които тя ми позволи да докосна.