Л. Смит: Кръвожадност

— Кой е лидерът сега, братко? — изрече Деймън провлачено, отпусна се върху една празна кожена седалка и се прозина. Скръсти ръце на тила, все едно се канеше да се наслади на дълга дрямка.

— Нима смяташ да спиш? Точно сега? — възкликнах изумено.

— Защо не?

— Защо не? — повторих глупаво. Размахах ръце, сочейки около нас. Въпреки ранния час изискано облечени мъже в шапки и жилетки бяха окупирали облицования с дървена ламперия бар в ъгъла. Група по-възрастни мъже играеха покер, докато младоците в капитански униформи си шепнеха заговорнически над чашите с уиски. Никой не ни обръщаше внимание. Нямаше вампирски компас, който да разкрие истинската ни същност. Никой дори не погледна към нас, когато седнахме.

Разположих се на дивана срещу Деймън.

— Не разбираш ли? — попитах го. — Тук никой не ни познава. Това е нашият шанс.

— Ти си този, който не разбира. — Деймън пое дълбоко дъх. — Усещаш ли това?

Топлият аромат на кръвта изпълни ноздрите ми, а глухите удари на сърцата отекваха около мен като цикади в лятна вечер. Мъчителна болка тутакси прониза челюстта ми. Закрих устата си с ръце, докато се озъртах обезумяло, за да видя дали някой не е забелязал дългите и остри кучешки зъби, които стърчаха от венците ми.

Деймън се засмя кисело.

— Никога няма да бъдеш свободен, братко. Ти завинаги си обвързан с кръвта, с човешките създания. Те събуждат отчаяната жажда в теб — превръщат те в убиец.

При думата убиец един мъж с червеникава брада и загоряло от слънцето лице хвърли остър поглед към нас от другата страна на пътеката. Насилих се да изобразя любезна усмивка.

— Ще ни навлечеш неприятности — изсъсках тихо.

— Да, само че трябва да обвиняваш себе си за това — сви рамене Деймън. Затвори очи — знак, че разговорът ни е приключил.

Въздъхнах и погледнах през прозореца. Вероятно се намирахме на около петдесетина километра от Мистик Фолс, но имах чувството, че всичко, което бях познавал досега, просто е престанало да съществува. Дори времето се бе променило — проливният дъжд беше спрял, а лъчите на есенното слънце проникваха през рехавите облаци и струяха през стъклото, отделящо влака от останалия свят. Беше наистина любопитно: нашите пръстени ни предпазваха слънчевите лъчи да не изгорят кожата ни, ала в същото време огненото кълбо ме караше да се чувствам леко замаян.

Станах и потърсих убежище в тъмните коридори, свързващи вагоните. Минах покрай купета от първа класа с плюшени седалки, сетне по пътеката между дървените седалки във втора класа.

Накрая се настаних удобно в едно празно спално купе, дръпнах завесите, затворих очи и наострих слух.

Надявам се, че северняците ще се махнат от Ню Орлиънс и ще го оставят на нас…

Само веднъж да зърнеш онези красавици на „Бърбън Стрийт“ и дори няма да си спомниш за девственицата си от Вирджиния…

Трябва да си внимателен. Там се правят вуду магии и разправят, че демоните се събирали да се забавляват…

Усмихнах се. Ню Орлиънс ми се стори идеалното място за новия ни дом.

Изпънах се върху леглото и се оставих равномерното потракване на влака да ме унесе в дрямка. Бях открил, че се храня много по-добре, след като съм си починал.

Ден по-късно влакът спря със стържещ звук.

— Батън Руж! — извика кондукторът в далечината.

Приближавахме Ню Орлиънс, но на мен ми се струваше, че времето се движи прекалено бавно. Бях опрял гръб на стената на купето и наблюдавах пътниците, които забързано прибираха багажа си, за да слязат на спирката, когато погледът ми попадна върху зелен билет, върху който с големи удебелени букви бе отпечатано нещо. Наведох се и го взех. Господин Реми Пикар, от Ричмънд до Ню Орлиънс.

Пъхнах билета в джоба си и закрачих жизнерадостно обратно по коридорите на влака, докато не усетих, че някой ме гледа любопитно. Обърнах се. Две сестри ми се усмихваха през прозореца на частно купе с развеселени изражения. Едната държеше ръкоделие, а другата пишеше в дневник, подвързан с кожена подвързия. Двете бяха наблюдавани със зоркия поглед на ястреб от ниска, закръглена жена на около шейсет години, облечена цялата в черно, навярно тяхна леля или придружителка.

Отворих вратата.

— Господине? — извърна се жената към мен. Приковах поглед във воднистите й сини очи.

— Мисля, че сте забравили нещо във вагон-ресторанта — казах аз. — Нещо, от което се нуждаете — продължих, като подражавах на ниския и уверен тон на Деймън. Погледът й се отмести, но усетих, че този път беше по-различно от начина, по който кондукторът откликна на думите ми. Когато се опитах да го подчиня на волята си, имах чувството, че мислите ми се сблъскват със стена; а тук сякаш мислите ми проникваха през мъгла. Жената наклони глава, внимателно заслушана.