Джеймс Кори - Пътят на дракона

— Ти си пъзльо, Уестер!

Ситрин затаи дъх, смаяна от тежката обида.

— Чумата да те тръшне, Досен — отвърна със същия тон капитанът и се ухили. Може би бяха приятели, което едва ли говореше добре за капитана, помисли си Ситрин. Но важното беше, че гвардеецът на принца не ги спря. Фургоните потеглиха отново, напуснаха със скърцане и друсане ванайския калдъръм и стъпиха на широкия зелен път от драконов нефрит. Карс се намираше на северозапад от Ванаи, но тук пътят се виеше на юг, успоредно на далечния морски бряг. Разминаха се с няколко каруци, пътуващи към града. Ниските хълмове се бяха окичили с есенната окраска на дърветата — червено, жълто и златно. Когато слънцето ги огрееше под определен ъгъл, все едно горяха пожари. Ситрин се изгърби на капрата. Ръцете й се бяха схванали, ставаше й студено на краката.

След няколко дълги и бавни мили тревогата й взе да отслабва, залъгана от полюшването на каруцата. Почти не се сещаше коя е, какво е оставила зад себе си и какво има във фургона. Докато светът й се състоеше от мулетата, фургона отпред и дърветата отстрани, беше все едно е сама. Слънцето се спусна. Грееше право в очите й, заслепяваше я. Водачът на кервана се развика, фургоните забавиха и спряха. Тимзинът препусна покрай колоната, както го беше направил при потеглянето, и посочи на всеки от каруцарите място на равното поле отстрани. Щяха да лагеруват. За щастие мястото на Ситрин беше близо до пътя и не изискваше виртуозни каруцарски умения. Тя обърна мулетата, закара фургона на посоченото й място и скочи от капрата. Разпрегна животните и ги заведе до близкия поток. Те потопиха муцуни във водата и пиха толкова дълго, че тя започна да се изнервя. Можеше ли едно муле да изпие толкова вода, че да се разболее? Дали не трябваше да ги спре? Но другите животни правеха същото. Ситрин наблюдаваше предпазливо другите каруцари и се опитваше да не привлича внимание с нищо.

Нощта се спусна бързо и донесе студ. Докато Ситрин нахрани мулетата и ги изчетка, полето потъна в мъгла. Водачът беше напалил огън и миризмата на печена риба внезапно и болезнено върна стомаха на Ситрин към живот. Тя се нареди на опашката за храна. Другите каруцари се смееха и приказваха. Ситрин чакаше с наведена глава. Опиташе ли се някой да я включи в разговора, изсумтяваше нечленоразделно или отговаряше едносрично. Готвач на кервана беше ниска тимзинка, толкова дебела, че хитиновите люспи едва удържаха напора на телесата й. Ръцете й приличаха на натъпкани до пръсване наденици. Когато дойде ред на Ситрин, готвачката й връчи тенекиена чиния с тънко филе от пъстърва, черпак варен боб и филия черен хляб. Ситрин благодари с кимване и отиде да седне при огъня. Студената влага се беше пропила в панталона и жакета й, но тя не смееше да седне по-близо до топлината на пламъците. По-добре да стои назад.

Докато хората се хранеха, водачът на кервана извади от фургона си ниско столче, стъпи на него и започна да им чете откъс от една свещена книга на светлината от огъня. Ситрин го слушаше с половин ухо. Магистър Иманиел също беше религиозен или поне смяташе, че е добре да се прави на религиозен. Тя много пъти беше слушала свещените текстове, но Бог и ангелите така и не успяха да подпалят въображението й.

Остави чинията и ножа и се измъкна тихо към потока. Мисълта как ще се справя с телесните си нужди, без да се издаде, я измъчваше от самото начало, а отговорът на магистър Иманиел — „И мъжете клякат, когато са по голяма работа“ — с нищо не бе успокоил страховете й. Сама в мрака и мъглата, със смъкнати на коленете панталони и маскировъчната топка плат в ръка, Ситрин получи облекчение в повече от един смисъл. Едно на нула за нея. Този път й се беше разминало. Сега оставаше да кара в същия дух още няколко седмици, докато стигнат в Карс.

Докато се връщаше към огъня, видя, че някакъв мъж е седнал до нейната чиния. Беше от охраната, но не капитанът, слава богу, нито заместникът му тралгун. Ситрин седна на мястото си. Мъжът й кимна с усмивка. „Дано не е от приказливите“, помисли си тя.

— Умее да говори нашият водач — подхвърли охранителят. — Бива го. Би могъл да стане добър актьор, само дето няма много свестни роли за тимзини. Орман от Огнения цикъл, но това кажи-речи е всичко.

Ситрин кимна и лапна лъжица от изстиналия боб.

— Сандр — каза охранителят. — Аз де. Казвам се Сандр.

— Таг — отвърна Ситрин с надеждата, че покрай мърморенето й с пълна уста е прозвучала убедително по мъжки.