Патрик Ротфус: Страхът на мъдреца (Част II)

— Благодаря — с известно закъснение казах аз.

— Няма защо, любов моя. — Очите й се усмихнаха игриво и тя отметна кичур коса от голото си рамо. — Май почти си заспал на стола.

— Така е. Денят и пътят бяха дълги.

— Това е доста жалко — отбеляза тя със закачливо съжаление, докато разтриваше врата си. — Щях да те накарам да ти се подкосят краката, ако бях сигурна, че след един час още ще се държиш на тях. — Тя се пресегна и леко докосна косата на тила ми. — Двамата с теб можем да предизвикаме пожар.

Замръзнах като подплашен елен. Не мога да кажа защо, освен че бях уморен от няколкото дни път. Вероятно причината беше и в това, че досега никоя жена не ми беше казвала подобни неща толкова открито. Може би…

Може би бях млад и печално неопитен. Нека оставим нещата дотук.

Отчаяно се опитвах да измисля какво да кажа, но докато възвърна способността си да говоря, тя вече се беше отдалечила на една крачка и ме гледаше изпитателно. Усетих как лицето ми пламна и това ме смути още повече. Без да се замислям, сведох поглед към вечерята, която жената ми бе донесла — картофена супа.

Тя тихо се засмя и любезно докосна рамото ми.

— Съжалявам, младежо. Стори ми се, че си малко по… — Тя не довърши изречението, сякаш премисляше думите, и след това започна отново: — Хареса ми младостта ти, но не знаех, че си толкова млад.

Макар че говореше меко, усетих насмешката в гласа й. От това лицето ми се изчерви още повече, чак до ушите. Накрая, когато осъзна, че каквото и да каже, само ще ме накара да се чувствам още по-неловко, тя махна ръката си от рамото ми.

— По-късно ще се върна да проверя дали имаш нужда от нещо.

Кимнах глупаво и я проследих как се отдалечава. Движенията й бяха приятни за окото, но вниманието ми се насочи към откъслечните смехове, които се чуха тук и там. Огледах се и видях развеселените лица на мъжете, които седяха на дългите маси около мен. Една от групите вдигна чашите си в мълчалив и подигравателен поздрав. Някакъв мъж се наведе, потупа ме утешително по рамото и каза:

— Не го приемай лично, момче, вече е отказала на всички нас.

Усещайки, че всички в стаята ме наблюдават, сведох поглед и започнах да си ям вечерята. Докато чупех парчета от хляба и ги топях в супата, разсъждавах върху собствената си глупост. Крадешком наблюдавах как дузина мъже задяват червенокосата сервитьорка и тя ги отрязва, докато разнася напитки от маса на маса и слуша търпеливо закачките им.

Бях успял да възвърна донякъде хладнокръвието си, когато Мартен се настани на стола до мен.

— Добре се справи с Дедан преди малко — започна той без предисловия.

— Така ли? — Настроението ми малко се подобри.

Мартен кимна мълчаливо, докато пронизващият му поглед обхождаше тълпата, изпълваща стаята.

— Повечето хора се опитват да се заяждат с него и да го накарат да изглежда глупав. Ако ти беше пробвал нещо подобно, щеше да ти го върне тъпкано.

— Той наистина се държеше глупаво — подчертах аз. — И като стана дума за това, аз действително се заяждах с него.

Той сви рамене.

— Но го направи умно, така че той ще продължава да те слуша. — Мартен отпи от чашата си, замълча и след това смени темата. — Хеспе предложи двамата да споделят една стая тази нощ — небрежно подхвърли той.

— Наистина ли? — изненадах се аз. — Май тя става все по-смела.

Той бавно кимна.

— И? — подканих го аз.

— И нищо. Дедан каза, че за нищо на света няма да похарчи пари за стая, която би трябвало да получи безплатно. — Той ме погледна и повдигна вежди.

— Не говориш сериозно — казах аз с равен глас. — Не може да не знае. Просто се прави на глупак, защото не я харесва.

— Не мисля така — не се съгласи Мартен, сетне се обърна към мен и сниши глас. — Преди три цикъла приключихме поръчка за охрана на керван от Ралиен. Беше дълго пътуване и двамата с Дедан имахме джобове, пълни с пари, и нищо конкретно, за което да ги похарчим. Така че в края на нощта двамата седяхме в мърлява малка кръчма край доковете, твърде пияни, за да станем и да си тръгнем. И тогава той заговори за нея. — Следотърсачът бавно поклати глава. — Не спря да се обяснява цял час и човек никога не би заподозрял, че жената, която описваше, е нашата Хеспе с нейния суров поглед. Направо беше готов да изпее песен за нея. — Той въздъхна. — Мисли, че е твърде добра за него, и е убеден, че ако я погледне по̀ така, ще се окаже с ръка, счупена на три места.

— Защо не му каза?

— Какво да му кажа? Това беше преди тя да започне да му хвърля кравешки погледи. По онова време смятах, че тревогите му са основателни. Какво мислиш, че ще направи Хеспе с теб, ако я потупаш приятелски по някоя от по-чувствителните й части?