Патрик Ротфус - Страхът на мъдреца (Част II)

Светлите очи на Темпи се спряха за миг върху моите, а лицето му продължаваше да е безизразно. След това той отново погледна встрани. Подръпна един от червените кожени ремъци, които пристягаха ризата към тялото му, и започна да си играе с ръкава.

— Не. Няма да разказвам за летхани. Не е за теб. Не питай повече.

Той отново извърна поглед и сведе очи към земята.

Преброих наум. Тринайсет думи. Бях получил отговор поне на един от въпросите си.

Здрачът се спускаше, докато преминавахме през един от завоите на пътя. Чух тропане с крака и пляскане, примесени с музика, викове и гръмогласен смях. След десет часа ходене тези звуци ми повишиха настроението и почти ме развеселиха.

Странноприемницата „За няколко пенита“, която се намираше на последния голям кръстопът южно от Елд, беше огромна. Построена от грубо одялани дървени греди, тя имаше общо три етажа, като последният беше по-нисък и се криеше под няколкото фронтона. През прозорците се виждаха мъже и жени, които танцуваха, докато невидимият цигулар свиреше лудешка мелодия.

— Усещаш ли това ухание? — Дедан пое дълбоко дъх. — Казвам ви, в това място има жена, която е способна да ми сготви манджа и от камък и да ме накара да я моля за още. Сладката Пег. В името на тези две ръце се надявам тя все още да е тук. — Той обрисува заоблените й форми с ръцете си, намеквайки за двойното значение на думите си, и сръчка Мартен.

Очите на Хеспе се присвиха и тя втренчи поглед в тила на Дедан.

Той не се усети и продължи:

— Тази вечер ще си легна с корем, пълен с агнешко и бренди. Макар че като нищо ще ми се наложи да спя по-малко, за да се позабавлявам, ако правилно съм разбрал нещата при последното ми посещение тук.

Видях бурята, която се надигаше на лицето на Хеспе, и побързах да го прекъсна.

— Легло за всеки и каквото има приготвено за ядене — твърдо казах аз. — За всичко останало ще плащате от собствения си джоб.

Дедан сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Хайде стига, бе! От дни спим на открито. А и парите не са твои, не се стискай толкова.

— Още не сме си свършили работата — спокойно отвърнах аз, — нито дори част от нея. Нямам представа колко още ще ни се наложи да сме по пътищата, но знам, че не съм богат. Ако твърде бързо изпразним кесията на маера, ще ни се наложи сами да си ловим вечерята. — Огледах лицата на всички. — Или може би някой има достатъчно пари, за да ни храни, и е готов да ги сподели с всички?

Мартен се усмихна печално в отговор на предложението ми. Погледът на Хеспе беше вперен в Дедан, който продължаваше да ме изпепелява с очи.

Темпи се въртеше нервно и лицето му беше непроницаемо както винаги. Като избягваше да ме погледне, той огледа безизразно всички останали един подир друг. Очите му се местеха, но не от лице на лице. Той погледна първо ръцете на Дедан, след това краката му. После премести поглед към краката на Мартен, към тези на Хеспе и накрая към моите. Пренесе тежестта на тялото си и се приближи с половин стъпка по-близо до Дедан.

Надявайки се да разсея напрежението, смекчих тона си и добавих:

— След като приключим с всичко, ще разделим каквото е останало в кесията. Така всеки от нас ще има малко допълнителни пари в джоба още преди да сме се върнали в Северин. Всеки ще може да похарчи своя дял както намери за добре. Но едва след като свършим.

Забелязах, че Дедан не е доволен, и изчаках да видя дали ще продължи да настоява.

Вместо него заговори Мартен.

— След дълъг ден ходене — каза той замечтано, сякаш говореше на себе си — една напитка би ми дошла добре.

Дедан погледна приятеля си и след това се обърна отново към мен очаквателно.

— Мисля, че кесията може да се справи с по една напитка за всеки — с усмивка отстъпих аз. — Не ми се вярва маерът да иска да направи от нас свещеници, вие какво ще кажете?

Думите ми предизвикаха гърления смях на Хеспе и на лицата на Мартен и Дедан също се появиха усмивки. Темпи ме изгледа със светлите си очи, размърда се и отново извърна поглед.

След няколко минути пазарлъци петимата получихме за един сребърен бит обикновени легла, скромна вечеря и по една напитка. След като приключих с пазарлъка, намерих маса в един по-тих ъгъл на стаята и пъхнах лютнята си под пейката, за да е на сигурно място. Седнах, отпуснах изморените си кости и се зачудих какво да направя, за да накарам Дедан да престане да се държи като наежено петле.

Такива мисли ми се въртяха в главата, когато тропнаха вечерята на масата пред мен. Вдигнах поглед и видях женско лице и доста разголени гърди, обрамчени от яркочервени къдрици. Кожата й беше бяла като сметана и тук-там осеяна с лунички. Устните й бяха опасно светлорозови, а очите й — опасно яркозелени.