Патрик Ротфус: Страхът на мъдреца (Част II)

— Тогава ще ви трябват за писане на писма — сви рамене той и отново ми подаде торбичката. — Познавам едно момче, на което му се наложи да си пусне кръв от вената, за да напише писмо на любимата си. Вярно, че е доста драматично и със сигурност символично, но също така е и болезнено, нездравословно и доста страховито. Сега носи със себе си перо и мастило където и да отиде.

Усетих как пребледнявам, защото думите на калайджията ми напомниха за нещо друго, което бях забравил, докато бързах да напусна Северин — Дена. Всяка мисъл за нея се бе изпарила от главата ми след приказките на маера за бандитите, двете бутилки силно вино и прекараната безсънна нощ. След като се скарахме, си бях тръгнал, без да й кажа каквото и да било. Какво ли щеше да си помисли, ако просто изчезнех след жестоките думи, които бях изрекъл?

Вече бях на цял ден път от Северин. Не можех да се върна само за да й кажа, че заминавам. Замислих се за момент. Не. Освен това самата Дена изчезваше за дни, без изобщо да ме предупреди. Сигурно щеше да ме разбере, ако и аз сторех същото…

Глупак. Глупак. Глупак. Мислите ми се въртяха в кръг, докато се опитвах да избера измежду няколкото неприятни възможности, с които разполагах.

Рязкото „иииааа“ на магарето на калайджията ме стресна и внезапно ме подсети за нещо.

— Към Северин ли си тръгнал, калайджийо?

— Не отивам там, по-скоро ще мина през него — отвърна той, — но посоката е тази.

— Току-що се сетих за писмо, което трябва да изпратя. Ако ти го дам, ще можеш ли да го занесеш до една странноприемница?

Калайджията кимна бавно.

— Бих могъл — отвърна, — ако се окаже, че имате нужда от хартията и мастилото… — Той се усмихна и отново размаха торбичката.

— Ще са ми нужни, калайджийо — направих гримаса аз. — Но колко ще ми струва всичко това?

Той погледна насъбраните неща.

— Солта с кутията е четири бита. Ножът — петнайсет бита. Хартията, перата и мастилото — осемнайсет бита. Кутийката с прахан — три бита.

— И доставката на писмото — добавих аз.

— И спешната доставка на писмото — поправи ме калайджията с лека усмивка. — Като гледам израза на лицето ви, трябва да е адресирано до някоя дама, ако не греша.

Кимнах.

— Добре. — Той потри брадичката си. — Ще поискам трийсет и пет, но ще ви оставя да се спазарите за трийсет.

Цената беше разумна, особено като се има предвид колко трудно се намира хубава хартия. И все пак това беше повече от една трета от парите, които Алверон ми беше дал. Те щяха да ни трябват за подслон, храна и други провизии.

Но преди да успея да кажа каквото и да било, калайджията продължи.

— Виждам, че тези пари ви изглеждат много — каза той, — и се надявам думите ми да не ви се сторят твърде нахални, но плащът ви е доста хубав. А аз винаги съм готов да направя размяна.

Смутено придърпах около себе си прекрасния си тъмночервен плащ.

— Предполагам, че бих могъл да се разделя с него — рекох аз с искрено съжаление в гласа, — но така ще остана без връхна дреха. Какво ще правя, когато завали?

— Не се безпокойте за това — успокои ме калайджията.

Той издърпа парче плат от един денк и ми го подаде да го разгледам. Личеше си, че цветът му някога е бил черен, но от дългото носене и многократното пране беше избледнял до тъмнозеленикав.

— Малко е опърпан — казах аз и протегнах ръка, за да опипам протритите шевове на плаща.

— Просто е носен, това е всичко — спокойно отвърна мъжът и го разстла върху раменете ми. — По мярка ви е. Цветът ви отива, подчертава очите ви. А и не бихте искали да изглеждате твърде заможен с всички тези бандити по пътищата.

Въздъхнах.

— Какво ще ми дадеш в замяна? — попитах аз и му подадох хубавия си плащ. — Имай предвид, че този плащ е носен по-малко от месец и никога не е виждал и капка дъжд.

Калайджията прокара ръце по красивата ми дреха.

— Има всякакви малки джобове! — възхитено възкликна той. — Това е прекрасно!

Опипах изтънелия плат на неговия плащ.

— Ако добавиш и игла с конец, ще заменя плаща си за всички неща, които искам да взема — предложих му аз, осенен от внезапно вдъхновение. — Освен това ще ти дам и едно желязно, едно медно и едно сребърно пени.

Ухилих се. Беше твърде малко, но това искат калайджиите в приказките, когато решат да продадат някой удивителен магически предмет на нищо неподозиращия син на вдовица, тръгнал по света да си дири щастието.

Калайджията отметна глава назад и се разсмя.

— И аз мислех да ви предложа същото — призна той.