Патрик Ротфус - Страхът на мъдреца (Част II)

През цялото това време ме измъчваше любопитство. Знаех, че летхани е просто измислица от приказките, но част от мен не спираше да се чуди дали това е така. Дали наистина пазеше думите си? Дали можеше да използва мълчанието си като броня? Или да се движи бързо като змия? Истината бе, че след като имах бегла представа какво могат да сторят Елкса Дал и Фела, като призоват имената на огъня и на камъка, мисълта, че някой може да събира думите си, за да ги използва като гориво, изобщо не ми изглеждаше толкова глупава колкото преди.

Петимата се опознахме много добре и свикнахме с чудатостите си. Дедан внимателно подготвяше мястото, където щеше да спи, като не само махаше клонките и камъните, но стъпкваше и всяка туфа трева или бучка пръст.

Хеспе подсвиркваше фалшиво, когато си мислеше, че никой не я чува, и чоплеше зъбите си методично след всяко ядене. Мартен не ядеше месо, ако то имаше дори и съвсем слаб розов оттенък, и не пиеше вода, която не е била кипната или смесена с вино. Поне два пъти дневно ни повтаряше, че сме глупаци, щом не правим същото.

Но по отношение на странностите в поведението Темпи биеше всички останали. Не ме поглеждаше в очите. Не се усмихваше. Не се мръщеше. Не говореше.

Откакто бяхме напуснали „За няколко пенита“, той бе направил само един коментар по собствено желание. „Дъждът направи този път и гората различни.“ Изрече всяка от думите отчетливо, сякаш цял ден бе обмислял това твърдение. И доколкото го познавах, сигурно беше така.

Адемецът се миеше до вманиачаване. Останалите се възползвахме от възможността да се изкъпем всеки път, когато се отбиехме в някоя странноприемница, но той се миеше ежедневно. Ако наблизо имаше поток, се изкъпваше вечер и сутрин. Иначе се измиваше с кърпа и с част от водата за пиене, която носеше.

Освен това всеки ден неотклонно извършваше сложен ритуал от разтягания, като ръцете му старателно описваха във въздуха разни фигури. Напомняха ми за бавните дворцови танци, които се танцуваха в Модег.

Очевидно така поддържаше гъвкавостта на тялото си, но беше доста странно да го наблюдаваш. Хеспе се шегуваше, че ако бандитите ни поканят на танци, нашият приятно ухаещ наемник ще ни е от голяма полза. Но казваше това тихо, когато Темпи не можеше да я чуе.

Като говорим за странности, предполагам, че не съм човекът, който би могъл да се присмива на другите. Повечето вечери свирех на лютнята си, когато не бях твърде уморен от ходенето. Вероятно това едва ли е подобрило мнението на останалите за мен като техен тактически предводител и арканист.

Колкото повече наближавахме целта на пътуването си, толкова по-неспокоен ставах. Мартен беше единственият от нас, който беше истински подходящ за тази работа. Дедан и Хеспе щяха да се справят добре с битките, но с тях трудно се работеше. Дедан обичаше да спори и беше голям инат. Хеспе пък беше мързелива. Тя рядко помагаше за приготвянето на вечерята или за почистването след това, освен ако някой не я помолеше, и дори тогава го правеше с такова нежелание, че беше за предпочитане да не искаш помощ от нея.

Оставаше Темпи — наемен убиец, който не смееше да ме погледне в очите или да ме заговори. Наемникът, за когото бях твърдо убеден, че би могъл да направи кариера в модеганския театър…

Пет дни след като напуснахме Северин, стигнахме до мястото на нападенията. Около трийсет и пет километрова отсечка от пътя, която пресичаше Елд — без градове, без странноприемници, даже нямаше нито една изоставена ферма. Напълно изолирана част от кралския път по средата на безкрайна древна гора. Естествената обител на мечки, умопобъркани отшелници и бракониери — раят на разбойниците.

Мартен отиде на разузнаване, докато останалите подготвяхме лагера. Час по-късно той се появи между дърветата, задъхан, но в добро настроение. Успокои ни, че наоколо не е открил следи от човешко присъствие.

— Не мога да повярвам, че съм на страната на бирниците — отвратено промърмори Дедан.

Хеспе се засмя с гърления си смях.

— Ти си на страната на цивилизацията — поправих го аз. — И се грижиш пътищата да са безопасни. Освен това маер Алверон прави важни неща с тези данъци — ухилих се аз. — Като например, че ни плаща.

— Ето за това се боря аз — отбеляза Мартен.

След вечерята изложих набързо единствената стратегия, която бях успял да сътворя след пет дни мислене. Начертах върху земята с пръчка извиваща се линия.

— Добре. Това тук е пътят, дълъг около трийсет и пет километра.