Алиса Дей - Изкуплението на Атлантида

Отрицанието изгори замъгленото му от алкохол съзнание. Не можеше да е вярно! Би трябвало досега да е чул. Нали?

Дете? Неговото дете? При мисълта за случилото се, болка, по-силна, от допустимото разкъса тялото му, той се хвана за бушуващия си стомах и няколко пъти се претърколи по мръсния под. Тя се бе самоубила и заедно с това бе отнела живота и на детето му. Заради това, което той, Бренан, бе сторил. Не! Не!

Не. Не може да е истина.

Бе й предложил да се венчаят, но бе подигран за постъпката си. Тя не спомена дете... Но неговият бог му бе казал. Самият Посейдон.

Щом истината проникна в съзнанието на боеца, той отметна глава назад и даде глас на агонията, докато отново и отново удряше с юмруци по каменния под. Не. Какво бе сторил. ? Какво. какво?

Нещо се случваше с него. Болката изчезваше, изплъзваше се от душата му със същата лекота, с която дрехите на Корелия се смъкваха от тялото й по време на уредените им срещи. Страшна скованост, отвратителна в своята празнота, взе превес над сетивата му, задушавайки го. Съвсем за минута изпита ужас от непознато чувство, но след миг ужасът изчезна. А на негово място се разпростря обширна празнота.

Бренан, почти безчувствен към кръвта, която свободно течеше от раните на ръцете, лицето и тялото му, се насили да се изправи и се опита да насочи мислите си към себе си, дълбоко в себе си, за да провери колко дълбоко тази празнота бе заровила разума и душата му.

Стоеше там напълно сам минути, а може би и часове в опит да открие малка частица от болката, която допреди минути го разкъсваше заради смъртта на Корелия и детето им, търсейки остатъци от ужаса, сполетял го заради проклятието на Посейдон.

Нищо. Абсолютно нищо. Не чувстваше болка, нито пък долавяше страх. Не усещаше абсолютно нищо освен огромна, мрачна празнота в опустялата му душа, където преди миг пребиваваха емоциите му. Сетне бавно вдигна кинжала си, който бе паднал на мръсния под и се насочи към вратата. Трябваше да се върне в Атлантида и да понесе наказанието за престъплението си. Но осъзна, че нито се страхува, нито ужасява от резултата.

Ужасът също беше емоция. Безстрастно се опита да категоризира всичко, което бе загубил, въпреки че не можеше да почувства самата загуба. Виждаше иронията и това го караше да вярва, че тази ирония сама по себе си е интелектуална конструкция. След като вдигна кинжалите си и ги прибра в ножниците им, се насочи към вратата и прекоси кръчмата с намерението да намери водорасли, а с тях и портала. Никой в таверната не продума, докато Бренан минаваше през нея и дори и най-безразсъдните се въздържаха да го извикат, сякаш видели срама и позора, изписан по лицето му,

Но разбира се, не можеха, защото той не изпитваше нито едно от тях, освен като някакви далечни реалности. Към Атлантида тогава, въпреки че, добрият и лесен вариант бе да забие собствените си остриета в сърцето си. Смъртта щеше да е лесна, бърза и много по-милостива от това, което заслужаваше, задето с действията си бе причинил смъртта на невинна и детето й.

Неговото дете.

Вечност, изпълнена с наказания, нямаше да бъде достатъчна за това, което бе сторил.

1 член на младшия команден състав на римската армия - Б.р .

В наши дни

Атлантида, военната стая в замъка.

Дори прокълнатите да не чувстват никаква емоция, могат да изпитат един неин блед братовчед - любопитството. Бренан винаги го е намирал повече като интелектуално състояние. Воинът тупна с пръст по снимката на жената, отпечатана във вестника и попита:

- Това ли е тя?

Нещо го стрелна, някакъв проблясък от... Разпознаване? Възхищение? Лицето на репортерката, дори и на намачканата черно-бяла вестникарска хартия, бе прекрасно. Но не то, а погледът и очите й привлякоха вниманието му. Може би бе трик на светлината, но Бренан имаше усещането, че може да прочете тъгата, която я преследваше.

Или след две хиляди години, лишен от чувства, умението му да я намира у другите, бе унищожено. Особено през такава неточна призма като тази на снимка от вестник.

Висшият принц Конлан кимна и закрачи напред-назад.

- Това е тя. Нашият контакт сред репортерите и разполага с новини кой или какво стои зад атаките на шейпшифтъри в Йелоустоун - обясни Конлан и хвърли предпазлив поглед към Вен, а после към Бренан. - Също така е тази, която ти... ами, тази.