Алиса Дей - Изкуплението на Атлантида

- Прав си. Което ме навежда на мисълта, че трябва да се махна от тази кола, преди да събудя подозрение. До по-късно.

Тиарнан грабна кожената си раница и фалшивите пропуски за пресата, постави невинната и глуповата усмивка в стил „Трейси Баум“ и слезе от колата. Вдиша дълбоко и вдигна защитните щитове около съзнанието си, след това се изправи, но не свали наивната усмивка.

Тя бе част от прикритието. А щитовете - проява на здрав разум. Последното, от което се нуждаеше, беше да бъде погълната от непоносима болка в хотел, пълен с лъжливи невролози. Задачата й бе проста: да си проправи път през тях един по един.

Работата бе най-важна. Мисията. Фактите, които трябваше да излязат наяве, историята, която светът трябваше да прочете. Истината, както някои казват, ще ни освободи.

Пулицър.

Пулицър.

Спаси проклетия свят и спечели Пулицър.

Ако си го повтаряше достатъчно честно, като молитва, може би истината щеше да бъде изкарана на бял свят. Заради Сузана.

Докато изваждаше единичната си ръчна чанта от задната седалка,

Тиарнан се опита да създаде акцент в съзнанието си. Заглавието. На първа страница, над гънката.

ОСУЕТЕН Е ЗЪЛ ПЛАН НА УЧЕНИТЕ: ШЕЙШПИФТЪРИ И ХОРА СА СПАСЕНИ.

Но образът на успеха й започна да избледнява. Колебаещ се. Заменен от чифт вледеняващи зелени очи. Затръшна вратата на колата си, чудейки се къде, по дяволите, е отишло валето. Може би се криеше зад дългия жив плет, които обграждаше хотела, за по една цигара. Или пък хапваше на крак. Отново стрелна поглед към вампмобила и краищата на устните й се извиха в криво подобие на усмивка.

Може би той се бе превърнал в угощение.

Видя острието чак когато бе опряно в гърлото й.

- Изкрещиш ли, ще умреш - тих глас прошепна в ухото й и внезапно тя летеше или скачаше, движейки се със скорост и височина, напълно недостижими от хората, като мина над ръба на бодливата тел към мастиления мрак зад нея. Светлините от хотела едва се забелязваха през високата и дебела плет. След като краката й докоснаха земята и похитителят й я пусна, Тиарнан се препъна, изгубила ориентация, в резултат на което острието на ножа се заби в шията й. Тя изсъска заради хапещата болка и онзи, който държеше ножа, го дръпна далеч, докато ругаеше яростно под носа си.

- Съжалявам, че те нараних, но скоростта и дискретността бяха нужни.

Тиарнан притисна ръка до ранения си врат и почувства влагата по кожата си, знаеше че щеше да види кръвта, ако светлината я осветяваше.

- Да, чудесно. Какво е рана във врата между приятели.

Вероятно сарказмът не беше добра идея, предвид че този мъж

разполагаше със супербързина и нож. Но опасната комбинация между страх и гняв кипеше в нея като израз на неподчинението й.

- Предполагам ти не си валето. Така че ми кажи кой, по дяволите, си и какво искаш от мен?

Мъжът си пое дълбоко въздух, бе толкова близо до нея, че тя усети лекия допир на дъха му, когато издиша.

- Това, което искам да сторя, има повече общо с кървящата ти рана и желанието ми да я почистя с език, отколкото действителната ми цел. Може би ще се съгласиш на временно примирие, докато яростта ти и моята жажда не ме принудят да забия зъбите си в прекрасния ти врат и да пия, докато не те източа.

Не беше въпрос, а по-скоро заповед - такава, на която не биваше да се противи. Понякога дори и отличните разследващи журналисти трябваше да забравят перченето и да отстъпят пред разума и инстинкта за самосъхранение. Гласът му бе необичайно музикален, почти хипнотизиращ, но не такъв, сякаш се опитва да я омае. И преди бе чувала подобен тон от други вампири, но този не беше същият. Беше истинският му глас: дълбок, уверен със съвсем лек акцент. Тъй че, щеше да го познае, ако го бе чувала и преди, помисля си тя.

- Значи вампир?

Думите, които избягаха между устните й, прозвучаха по-колебливо, отколкото бе очаквала.

- Ето го и брилянтния журналистически инстинкт, за който бях чувал, Тиарнан Бътлър - отвърна той развеселено и същевременно нещо подчерта думите му

Щом чу истинското си име, страхът, подобен на змия, запълзя по тялото й, но тя не позволи лицето й да я издаде.

- Тиарнан ли? Виж, мисля, че ме бъркаш...

- Не ме обиждай - озъби й се той. - Няма време за игрички. Нуждаеш се от вътрешен човек, от съюзник, но не можеш да вярваш на никого. Очаквай измама и злоба дори и от най-неочакваните източници. Не обвинявай Девън в нищо, той все още не е толкова могъщ. Тези около него ще насочат ръката му и ти ще умреш Най-голямото благо надделява над живота на един маловажен репортер, без значение колко красива може да бъде тя.