Л. Смит - Яростта

Елена почувства как я залива топла вълна на благодарност. Стефан се опитваше да вярва на брат си. Усмихна му се одобрително, когато той я дръпна настрани.

— Какво има?

— Днес получих бележка от Каролайн. В нея ме моли да се срещнем близо до училището преди купона у Аларик. Пише, че искала да се извини.

Елена отвори уста, за да отвърне нещо остро, но побърза да я затвори. От това, което бе чула, напоследък Каролайн съжалявала за постъпките си. Може би Стефан щеше да се почувства по-добре, ако поговори с нея.

— Но ти няма за какво да се извиняваш — каза му тя. — Тя сама си е виновна за всичко, което й се е случило. Не смяташ ли, че тя все пак е опасна?

— Не. А и част от Силите ми се възвърнаха. Няма да се случи нищо. Ще се срещна с нея и след това можем заедно да отидем на купона у Аларик.

— Внимавай — предупреди го Елена, преди той да закрачи през снега.

Таванът беше такъв, какъвто го помнеше — тъмен и прашен, пълен с мистериозни предмети, покрити с найлони. Деймън, който бе влязъл по общоприетия начин — през входната врата, бе отворил капаците, за да я пусне през прозореца. След това двамата се настаниха един до друг на стария матрак и се заслушаха в гласовете, които проникваха отдолу.

— Не се сещам за по-романтична обстановка — промърмори Деймън, докато с изискан жест махаше една паяжина, полепнала по ръкава му. — Сигурна ли си, че не предпочиташ да…

— Да — прекъсна го Елена. — А сега млъквай.

Беше като игра да слушаш откъслеци от разговорите и да се опитваш да ги сглобиш, да разбереш чии са гласовете.

— … и тогава казах — не ми пука от колко отдавна имаш този папагал, отърви се от него, иначе ще отида на Снежния бал с Майк Фелдман. А пък той ми каза…

— … носи се слух, че миналата нощ гробът на господин Танър бил разкопан…

— … чу ли, че всички кандидатки, освен Каролайн се отказали от участието си в конкурса за Снежна кралица? Не мислиш ли…

— … мъртва, но аз ти казвам, че я видях. И не, не съм сънувал. Беше облечена с някаква сребриста рокля, а косата й беше златна и разрошена…

Елена повдигна вежди към Деймън, сетне сведе многозначително поглед към черното си одеяние. Той се ухили.

— Романтични брътвежи. Лично аз те харесвам в черно.

— Е, нормално за теб, нали? — промърмори тя.

Странно колко удобно се чувстваше с Деймън напоследък. Седеше тихо, заслушана в приглушените гласове, изгубила представа за времето. После изведнъж различи познат глас, ядосан, който прозвуча по-близо от останалите.

— Добре, добре, отивам. Добре.

Елена и Деймън се спогледаха и се изправиха на крака, когато дръжката на вратата се завъртя. Бони надникна иззад вратата.

— Мередит ми каза да се кача. Не зная защо. Тя е окупирала Аларик и купонът е много скапан. Опаа!

Тя се тръшна върху матрака и след няколко минути Елена се приближи и седна до нея. Започваше да се чуди дали не бе по-добре Стефан да е тук. Когато вратата се отвори, вече нямаше колебания.

— Мередит, какво става?

— Нищо или поне нищо, за което да се тревожите. Къде е Стефан? — Страните на Мередит бяха необичайно поруменели, а очите й имаха странно изражение, сякаш се канеше да направи нещо важно.

— Той ще дойде по-късно… — започна Елена, но Деймън я прекъсна.

— Няма значение къде е той. Кой се качва по стълбите?

— Какво искаш да кажеш с това „кой се качва по стълбите“? — изправи се Бони.

— Всички да запазят спокойствие — заяви Мередит и застана пред прозореца, сякаш го пазеше. Но самата тя никак не изглежда спокойна, помисли си Елена. — Добре! — извика Мередит, вратата се отвори и влезе Аларик.

Движението на Деймън беше толкова светкавично, че очите на Елена не успяха да го проследят. В един миг той сграбчи китката на Елена, дръпна я зад себе си, като в същото време застана право пред Аларик. Присви се като хищник, който се готви за скок — всеки мускул на тялото му бе изопнат, готов за атака.

— О, недей! — извика Бони и се върли към Аларик, който отскочи ужасено от Деймън. Едва не изгуби равновесие и не се стовари на пода. Другата му ръка се стрелна към колана му.

— Спри! Спри! — изкрещя Мередит.

Елена видя издутината под якето на учителя по история и се досети, че има пистолет.

Не можа да осъзнае какво точно стана в следващите секунди. Деймън пусна китката й и сграбчи тази на Аларик. Когато Аларик се озова на пода със замаяно изражение, той изпразни патроните от пълнителя.

— Казах ти, че това е глупаво и няма да ти трябва оръжие — заговори Мередит.