Л. Смит - Яростта

Долната устничка на Маргарет увисна тъжно.

— Добре.

— Съжалявам, скъпа. — Елена приседна на леглото и я прегърна. — Но се налага.

— Студена си — рече Маргарет и погледна към лицето на сестра си. — Ангел ли си?

— Ъъ… не съвсем. — Точно обратното, помисли си Елена с горчива ирония.

— Леля Джудит каза, че ще бъдеш с мама и татко. Видя ли ги?

— Аз… малко е трудно да ти обясня, Маргарет. Още не съм ги видяла и не съм ангел, но отсега нататък ще бъда твоят ангел пазител, става ли? Ще те наблюдавам дори и когато ти не можеш да ме видиш. Разбра ли?

— Добре. — Маргарет закърши пръстчета. — Това означава ли, че вече не можеш да живееш тук?

Елена огледа розово–бялата спалня. Погледът й се плъзна по плюшените животни върху полиците, върху малкото бюро в ъгъла, което някога беше нейно.

— Точно това означава — отвърна тя тихо.

— Когато те ми казаха, че сега ще бъдеш с мама и татко, аз им заявих, че и аз искам да отида.

Елена примигна няколко пъти, за да спре напиращите в очите й сълзи.

— О, бебчето ми! За теб още не е време да отидеш и затова не можеш. А и леля Джудит те обича толкова много и ще й бъде тъжно и самотно без теб.

Маргарет кимна и сведе клепачи. Но докато Елена я полагаше нежно върху леглото и придърпваше завивките, момиченцето зададе още един въпрос:

— А ти не ме ли обичаш?

— Разбира се, че те обичам. Обичам те толкова много — досега дори не съм осъзнавала колко много те обичам. Но аз ще съм добре, а леля Джудит се нуждае повече от теб. И… — Елена пое дълбоко дъх, за да се успокои, а когато погледна надолу, видя, че очите на Маргарет са затворени, а гърдите й се повдигат равномерно. Тя беше заспала.

О, каква съм глупачка, глупачка, мислеше си Елена, докато газеше в дълбоките снежни преспи от другата страна на Мейпъл стрийт. Изпусна възможността да попита Маргарет дали Робърт е бил на вечеря. Сега вече бе твърде късно.

Робърт. Внезапно присви очи. Когато кучетата побесняха, Робърт беше пред църквата. А тази вечер котето на Маргарет подивя… точно когато малката бяла кола на Робърт потегляше от алеята.

Май Робърт има да отговаря на доста въпроси, каза си тя.

Но меланхолията я обгръщаше, разсейвайки мислите й. Продължаваше да си представя светлата къща, която току-що бе напуснала, прехвърляше през ума си куп неща, които никога вече нямаше да види. Дрехите й, малките дреболийки и бижутата й — какво ще прави леля Джудит с тях? Вече не притежавам нищо. Аз съм беднячка.

Елена?

Тя с облекчение разпозна мисления глас и различи сянката в края на улицата. Забърза към Стефан, който извади ръце от джобовете на якето си и улови нейните, за да ги стопли.

— Мередит ми каза къде си отишла.

— Ходих у дома — отвърна Елена. Това бе всичко, което можеше да изрече, но когато се облегна на него, за да потърси утеха, знаеше, че той я разбира.

— Да намерим някое място, където да седнем — предложи Стефан, но се спря, обзет от чувство на безсилие. Всички места, където имаха навика да ходят, или бяха твърде опасни, или забранени за Елена. А колата на Стефан все още беше в полицията.

Най-накрая отидоха в гимназията, където седнаха под козирката на покрива и се загледаха в падащия сняг. Елена му разказа какво се бе случило в стаята на Маргарет.

— Ще кажа на Бони и Мередит да предупредят хората в града, че и котките могат да бъдат опасни и не е изключено също да започнат да нападат. Освен това смятам, че някой трябва да наблюдава и Робърт — заключи Елена.

— Аз ще се закача за него — каза Стефан, а тя не можа да сдържи усмивката си.

— Забавно е колко много си заприличал на американец. Не съм се замисляла, но когато се появи за пръв път, много повече си личеше, че си чужденец. А сега никой не може да познае, че не си живял тук през целия си живот.

— Ние много бързо се адаптираме. Налага ни се — обясни той. — Винаги има нови континенти, нови ситуации, а и времето си тече. Ти също ще се адаптираш.

— Дали? — Погледът на Елена оставаше прикован в проблясващите снежинки. — Не зная…

— С времето ще се научиш. Ако има нещо… хубаво… в това, което представляваме, това е времето. Разполагаме с толкова време, колкото искаме. Завинаги.

— „Завинаги ще бъдем една безкрайно весела компания“. Нали това ви е казала Катрин на теб и Деймън? — промърмори Елена.

Усети как Стефан се скова, как се затвори в себе си.

— Тя говореше за нас тримата — рече той. — А аз — не.

— О, Стефан, моля те, не започвай сега. Дори не мислех за Деймън, а само за това „завинаги“. Това ме плаши. Всичко, свързано с това, ме плаши и понякога си мисля, че искам само да заспя и никога повече да не се събудя…