Л. Смит - Яростта

Елена се усети, че държи тъмнокосото момиче за ръцете. Сигурно се беше намесила, за да попречи на Мередит да се спусне към Деймън, но не си спомняше.

— Тези неща от дърво и стомана са доста гадни, могат да наранят някого — подметна с лек укор Деймън. Зареди един от патроните и насочи дулото на пистолета към Аларик.

— Престани! — намеси се Мередит буйно. Сетне се извърна към Елена. — Накарай го да спре, Елена. Иначе може да стане по-лошо. Аларик няма да навреди на никого, обещавам. През цялата седмица го убеждавах, че вие няма да го нараните.

— А сега мисля, че китката ми е счупена — сравнително спокойно заяви учителят. Кичур от пясъчнорусата му коса бе паднал върху челото и закриваше леко очите му.

— Сам си си виновен — тросна му се Мередит с горчивина в гласа.

Бони, която се бе свила предпазливо зад Аларик, вдигна рязко глава при фамилиарния тон на Мередит, сетне отстъпи няколко крачки и седна на пода.

— Нямам търпение да чуя обяснението ти за всичко това — промърмори тя.

— Моля те, довери ми се — каза Мередит на Елена.

Елена се взря в тъмните й очи. Вярваше на Мередит, беше го заявила. Думите раздвижиха друг спомен — как самата тя беше молила Стефан да прояви доверие. Тя кимна.

— Деймън? — рече, а той захвърли нехайно пистолета, после им се усмихна, давайки съвсем ясно да се разбере, че не се нуждае от подобни предвзети оръжия.

— А сега ако всички само слушат, ще разберете всичко — обяви Мередит.

— О, сигурна съм в това — подметна Бони.

Елена приближи към Аларик Залцман. Не се боеше от него, но по начина, по който мъжът я оглеждаше изпитателно от главата до петите, си личеше, че той се страхува от нея.

Тя се спря на метър от него, седна на пода и се взря в лицето му.

Той продължаваше да държи китката си.

— Здравей — промълви той и преглътна.

Елена отмести поглед към Мередит, сетне го насочи отново към Аларик. Да, беше уплашен. И с тази разрошена коса изглеждаше още по-млад. Може би беше по-голям от тях с четири, най-много пет години, не повече.

— Няма да те нараним — увери го тя.

— Тъкмо това му казах и аз — обади се Мередит тихо.

— Обясних му, че каквото и да е виждал преди, каквито и истории да е чувал, ти си различна. Казах му, че си ми разказала за Стефан, как през всички тези години се е борил с природата си. Споделих и през какво си преминала, Елена, как никога не си искала да станеш такава.

Но защо си му казала толкова много, питаше се Елена, а на глас каза на Аларик:

— Добре, ти знаеш всичко за нас, но за теб ние знаем само, че не си учител по история.

— Той е ловец — изрече Деймън бавно и застрашително. — Ловец на вампири.

— Не — поклати глава Аларик. — Или поне не в смисъла, който влагаш. — Явно взе решение. — Добре. От това, което зная, вие тримата… — Млъкна и огледа тъмната стая, внезапно осъзнал нещо. — Къде е Стефан?

— Ще дойде всеки момент. Всъщност вече би трябвало да е тук. Искаше да се отбие в училището, за да доведе Каролайн — каза Елена.

Не бе подготвена за реакцията на Аларик.

— Каролайн Форбс? — попита той остро и се надигна. Гласът му звучеше както когато Елена го чу да говори с доктор Файнбърг и с директора на гимназията — остър и решителен.

— Да. Тя му изпратила днес бележка, в която пишело, че иска да му се извини или нещо подобно. Определила му среща в училище преди купона.

— Той не бива да отива. Трябва да го спрете. — Аларик се изправи, залитайки и повтори настойчиво: — Трябва да го спрете!

— Той вече отиде. Защо? Защо не бива да ходи? — настоя Елена.

— Защото преди два дни хипнотизирах Каролайн. По-рано опитах и с Тайлър, но безуспешно. Но Каролайн се поддава на хипноза и си спомни част от случилото се в колибата на Куонсет. И идентифицира Стефан като нападателя.

Последвалата смаяна тишина продължи само част от секундата.

— Но какво може да направи Каролайн? — Наруши я Бони. — Тя не може да го нарани…

— Не разбираш ли? Вие вече нямате работа само с ученици от гимназията — прекъсна я Аларик. — Нещата са отишли много по-далеч. Бащата на Каролайн знае за това, както и бащата на Тайлър. Те са загрижени за безопасността на града…

— Шшт! Тихо! — Елена се концентрира, опитвайки се да улови следа от присъствието на Стефан. Силите му са изтощени, помисли си тя с част от съзнанието си, която оставаше хладна и спокойна сред надигащите се страх и паника. Най-после успя да долови нещо, бледа следа, но смяташе, че е Стефан. И той беше в беда.