Л. Смит - Тъмното обединение

Една сянка падна върху групата, като застана между тях и лунната светлина. Елена вдигна глава и отново протегна ръка.

— Деймън — каза тя.

Чистата светлина и греещата любов на лицето й бяха неустоими. Или би трябвало да бъдат неустоими, помисли си Бони. Но Деймън пристъпи напред без усмивка, а черните му очи както винаги изглеждаха бездънни и недостижимо вглъбени. В тях не се отразяваше нищо от светлината, която грееше от Елена.

Стефан го изгледа без страх както преди това беше гледал болезненояркото златисто сияние около Елена.

После, без нито за миг да отвръща поглед, той протегна ръка.

Деймън стоеше загледан в тях, и двамата отворили сърцата си за него, с безстрашни лица, с неизказана покана за приятелство в жеста на протегнатите им ръце. Нищо не се изписа по лицето му, остана напълно неподвижен.

— Хайде, Деймън — подкани го тихо Мат. Бони го стрелна с поглед и видя колко напрегнати са сините му очи, докато се взираха в лицето на ловеца.

Деймън заговори, без да помръдне.

— Аз не съм като вас.

— Ти не си толкова различен от нас, колкото си мислиш — увери го Мат. — Виж какво — додаде, като в интонацията му отново се прокрадна старата нотка на предизвикателство. — Зная, че си убил господин Танър при самозащита, защото ти сам ми го призна. Зная също, че не си дошъл във Фелс Чърч, призован от магиите на Бони, понеже аз сортирах онези косми и не допуснах никаква грешка. Ти приличаш на нас повече, отколкото си склонен да си признаеш, Деймън. Единственото, което не знам, е защо не влезе в къщата на Вики, за да й помогнеш.

Деймън се озъби. Направи го почти машинално.

— Защото не бях поканен!

Спомените връхлетяха Бони. Самата тя беше застанала отвън, пред къщата на Вики. Деймън чакаше до нея. После Стефан каза: „Вики, покани ме вътре“. Но никой не покани Деймън.

— Само че как тогава Клаус е влязъл? — заговори тя, следвайки хода на собствените си мисли.

— Това е било работа на Тайлър, сигурен съм в това — обясни Деймън сухо. — Защото Тайлър беше готов да направи всичко за Клаус, а в замяна той да го научи как да си върне наследството. Той трябва да е поканил Клаус преди дори ние да започнем да охраняваме къщата… вероятно преди Стефан и аз да се появим във Фелс Чърч. Клаус се оказа много добре подготвен. В онази нощ той беше в къщата и момичето бе мъртво, преди аз да разбера какво се случва.

— Но защо поне не повика Стефан? — продължи Мат. В интонацията му нямаше обвинителна нотка. Той просто зададе въпрос.

— Защото и той нищо нямаше да може да направи! Аз знаех с какво си имахте работа, защото го видях. Вампир от Древните. Стефан щеше да загине, а момичето така или иначе вече беше мъртво.

Бони чу хладната нотка в гласа му. После видя как Деймън отново се обърна към Стефан и Елена. Лицето му придоби сурово изражение. Сякаш бе взел решение.

— Виждаш ли, не съм като вас — рече той.

— Няма значение. — Ръката на Стефан продължаваше да е протегната, както и тази на Елена.

— А понякога добрите момчета побеждават — отбеляза Мат спокойно с окуражаващ тон.

— Деймън… — поде Бони. Бавно и почти неохотно той се обърна към нея. Мислеше си за онзи миг, когато двамата бяха коленичили край Стефан, а Деймън изглеждаше толкова млад. Когато бяха просто Деймън и Бони на края на света.

Закратко й стори, че видя звезди в тези тъй черни очи. И сякаш усети нещо в него — кипнала смесица от копнеж и смут, страх и гняв. Но сетне всичко угасна и защитните му прегради се издигнаха наново. Дори психичната дарба и изострените сетива на Бони не й казваха нищо. И тези черни очи станаха непроницаеми.

Той отново се обърна към двойката на земята. После свали якето си и пристъпи до Елена. Загърна я с него през раменете, но без да я докосва.

— Нощта е студена — рече. Погледът му за миг се кръстоса с този на Стефан, който се погрижи тя по-добре да се загърне с якето.

Чак тогава той тръгна към мрака, стелещ се между дъбовете. И в следващия миг Бони чу плясъка на криле.

Стефан и Елена сплетоха безмълвно ръцете си отново, а златистата й коса се разпиля на рамото му. Над косата й зелените очи на Стефан се насочиха към пътеката, където изчезна брат му.

Бони поклати глава, усещайки как гърлото й се сви. Но й олекна, когато нещо докосна ръката й и тя вдигна очи, за да срещне погледа на Мат. Макар и още мокър, с полепнали тук-там мъх и папрат, той беше много красив. Тя му се усмихна и почувства как отново я изпълва радостно чувство. Обзе я главозамайващо вълнение, като се замисли какво се бе случило тази нощ. Мередит и Каролайн също се усмихнаха. В импулсивен порив Бони стисна силно ръката на Мат и се завъртя около него с танцова стъпка. С подритване разчистиха мокрите листа в средата на поляната и се завъртяха във вихрен танц, а щастливият им смях отекваше наоколо. Бяха живи, бяха млади и тази нощ беше нощта на лятното слънцестоене.