Л. Смит - Тъмното обединение

— Да продължиш да се опитваш. Тъй като другия избор е просто да се предадеш — каза тя, а Елена и Стефан я изгледаха с изненада. Бони се озърна, вирна брадичка и видя как на устните на Елена се появи лека усмивка. Елена се обърна към Стефан и той на свой ред също се опита да се усмихне.

— Да — промълви той тихо към Елена, — искам помощта ти.

Тя се наведе и го целуна.

Бони усети как сиянието започна да се прелива от Елена към Стефан също като река от искряща светлина, която го обгръщаше, заливаше го отвред така, както преди малко гъстата тъмна мъгла бе погълнала Клаус. Като водопад от диаманти, докато тялото на Стефан не засия като това на Елена. За миг Бони си представи, че може да вижда как кръвта циркулира в тялото му, достигайки до всяка вена, до всеки капиляр, за да излекува всичко, до което се докосне. После сиянието постепенно се смали до златиста аура, всмуквайки се обратно в кожата на Стефан. Ризата му още си оставаше изпокъсана, но под нея плътта му вече беше гладка, стегната и заздравяла. Бони усети как очите й се уголемиха неимоверно при това чудо. Накрая не можа да се сдържи да не докосне изцерената му кожа.

Беше като всяка нормална кожа. Дори следа не бе останала от ужасяващите рани.

Засмя се шумно от прекомерна радостна възбуда, но в следващия миг се озърна и настроението й отново се помрачи.

— Елена… там е Мередит и тя…

Обаче ярко светещото създание, каквото беше сега Елена, вече се бе насочило към нея. Мередит надигна глава от скута на Каролайн.

— Здравей, Елена — каза тя. Поздравът й прозвуча почти нормално, с изключение на това, че гласът й беше силно отслабнал.

Елена се наведе и я целуна. Сиянието отново започна да струи от нея, за да обгърне Мередит. И когато започна да намалява, Мередит се изправи на крака.

После Елена направи същото и с Мат, който се събуди, объркан, крайно смутен, но в съзнание. Целуна също и Каролайн и тя престана да се тресе и се изправи на крака.

После се насочи към Деймън.

Той още лежеше неподвижно там, където бе паднал. Призраците бяха минали над него, без да го забележат. Яркостта на Елена надвисна над него и една сияйна ръка се протегна, за да докосне косата му. После тя се приведе, за да целуне отпуснатата на земята тъмнокоса глава.

Щом искрящата светлина помръкна, Деймън седна и поклати глава. Видя Елена и застина, а после се изправи с предпазливи сдържани движения. Нищо не каза, а само изгледа как Елена се върна при Стефан.

Силуетът на Стефан се очертаваше ясно на фона на огъня. Бони едва сега забеляза, че червенеещият пламък се беше засилил дотам, че вече почти затъмняваше златистото сияние около Елена. Но сега Бони му обърна внимание и изтръпна от тревога.

— Моят последен дар за вас — рече Елена и заваля дъжд.

Но това не беше гръмотевична буря, а нежен напоителен дъжд, който бързо намокри всичко наоколо — включително и Бони — като моментално угаси огъня. Стана свежо и хладно, отми целия ужас, натрупан от толкова много часове, изчисти горската поляна от всичко, което се бе случило тук. Бони вдигна лице и затвори очи. Искаше й се да разтвори ръце и да прегърне благодатния живителен дъжд. Накрая отмаля, отпусна ръце и отново погледна към Елена.

В този миг Елена гледаше към Стефан, ала усмивката бе изчезнала от устните й. Лицето й отново бе обгърнато от безмълвна печал.

— Вече стана полунощ — промълви тя. — И аз трябва да си тръгна.

Бони тутакси осъзна, че това „тръгна“ не означаваше само за момента. „Тръгна“ означаваше завинаги. Елена отиваше някъде, където никакъв транс, никакъв сън не можеха да я достигнат.

И Стефан го знаеше.

— Само още няколко минути — рече и протегна ръка към нея.

— Съжалявам…

— Елена, почакай… трябва да ти кажа…

— Не мога! — За пръв път ведрината на красивото й светещо лице се помрачи, показвайки не само кротка тъга, но и сърцераздирателна скръб. — Стефан, не мога да чакам повече. Безкрайно съжалявам.

Прозвуча сякаш нещо я дърпаше обратно към мястото, откъдето се бе появила, за да се оттегли в някакво измерение, където Бони не можеше да я достигне или види. Може би същото място, където бе отишла Хонория Фел, когато бе изпълнила своето дело, помисли си Бони. Да се оттегли в покой.

Но очите на Елена съвсем не излъчваха покой. Те не се откъсваха от Стефан. Тя протегна ръка към неговата. Но се оказа безнадеждно. Те дори не се докоснаха. Накъдето и да дърпаха Елена, тя вече бе твърде далеч.

— Елена… моля те ! — Със същия този глас Стефан я беше извикал в стаята. Сякаш сърцето му се късаше.