Л. Смит - Тъмното обединение

— Ти си тук — изхлипа Бони. — И аз мога да те докосна, Елена!

И Елена ахна на свой ред.

— Мога да те докосна! Аз съм тук! — отново сграбчи шепа листа. — Мога да докосна земята!

— Виждам, че я докосваш!

Можеха да продължават с тази игра до безкрай, но Мередит ги прекъсна. Тя стоеше на няколко крачки от тях и само ги гледаше с широко отворени очи и пребледняло лице. Накрая не издържа и ахна шокирано.

— Мередит! — Елена се обърна към нея и й протегна шепа листа. После разтвори ръце.

Мередит, която бе успяла да запази самообладание, когато тялото на Елена беше извадено от реката, както и когато Елена се появи като вампир на прозореца в стаята й, а също при появата на Елена като ангел над поляната, сега стоеше там трепереща. Сякаш в следващия миг щеше да припадне.

— Мередит, тя е от плът и кръв! Можеш да я докоснеш! Виждаш ли? — Бони побутна Елена закачливо.

Мередит обаче не помръдна. Само прошепна:

— Това е невъзможно…

— Истина е! Видя ли? Истина е! — развика се Бони истерично. Знаеше, че се държи истерично, но хич не я беше грижа. Ако някой сега имаше право да изпада в пълна истерия, това бе именно тя. — Истина е, истина е — затананика си тя. — Мередит, ела да я видиш.

Но Мередит, която досега само съзерцаваше смаяно Елена, издаде задавен звук. После отведнъж се втурна към Елена. Докосна я и за безкрайно свое учудване откри, че ръката й усеща съпротивата на плътта й. А после се разплака неудържимо.

Плака, плака, без да вдига глава от голото рамо на Елена.

Бони с радост ги прегърна и двете.

— Не мислите ли, че ще е по-добре да облече нещо? — прозвуча някакъв глас. Бони вдигна очи и видя, че Каролайн вече събличаше роклята си. Каролайн го направи спокойно, като остана невъзмутимо по комбинезон, сякаш го бе правила стотици пъти. Никакво въображение, помисли си Бони, ала без злоба. Очевидно имаше и случаи, когато липсата на въображение беше предимство.

Мередит и Бони навлякоха роклята през главата на Елена. В нея тя изглеждаше по-дребна, мокра и някак си неестествена, сякаш вече беше отвикнала да носи дрехи. Но все пак беше някаква защита.

После Елена прошепна:

— Стефан.

Обърна се. Той стоеше там, с Деймън и Мат, малко по-настрани от момичетата. И само я изпиваше с поглед, все едно бе задържал не само дъха си, но и целия си живот, докато я чакаше.

Елена се изправи и залитайки, направи първата си крачка към него, а после още една и още една. Слаба, с някаква нова крехкост под взетата назаем рокля, тя се олюляваше, докато пристъпваше към него. Като малката русалка, която тепърва се учи да ходи, помисли си Бони.

Той я остави да извърви почти цялото разстояние до него, като само я гледаше, съвършено неподвижен, преди, препъвайки се, да тръгне към нея. Всичко завърши с устремна прегръдка и двамата паднаха на земята, вплели ръце един в друг, като всеки притискаше другия към себе си колкото можеше по-силно. Никой от двамата не продума нито дума.

Най-накрая Елена се отдръпна малко, за да се полюбува на Стефан, а той обгърна лицето й с шепи и само се взираше в нея. Тя се засмя високо и радостно, после започна да разтваря и да събира пръстите си, накрая се вгледа с възхита в тях, преди да ги зарови в косата на Стефан. И след това се целунаха.

Бони ги гледаше, без да се засрами, без да отвърне очи. Част от буйната й радост се изля в сълзи на щастие. Но тези сълзи бяха сълзи на сладост, а не солените сълзи на болката, така че тя намери сили и да се усмихне. Цялата беше мръсна, мокра от главата до петите, но щастлива както никога досега през живота си. Искаше й се да подскача и да танцува, да пее, да се премята презглава, да прави всякакви лудории.

Малко по-късно Елена вдигна очи от Стефан към всички останали. От радост лицето й грееше както когато се носеше над поляната като ангел. Сияйна като звезда. Никой никога вече нямаше да я нарича Ледената принцеса, помисли си Бони.

— Приятели мои — обърна се към тях Елена. И с това бе казано всичко, макар и само с две прости думи. Те я наобиколиха, събраха се около нея, като всички се опитваха едновременно да я прегърнат. Дори и Каролайн.

— Елена — рече Каролайн, — съжалявам…

— Всичко вече е забравено — махна с ръка Елена и я прегърна приятелски както всички останали. После пое една изцапана, но силна ръка, за да я притисне закратко към бузата си. — Мат — промълви тя, а той й се усмихна с влага в сините си очи. Но не с онова нещастно изражение както когато я виждаше в прегръдките на Стефан, помисли си Бони. В момента лицето на Мат изразяваше единствено щастие.