Л. Смит - Тъмното обединение

Санитарите нахлуха в стаята, изблъскаха настрани Бони и останалите, за да укротят стареца. Техните викове още повече засилиха суматохата.

— Вампир! Вампир! — продължаваше да стене дядото на Мередит, сякаш искаше да предупреди целия град. Бони започна да изпада в паника… нима старецът имаше предвид Стефан? Обвиняваше ли го?

— Моля ви, веднага трябва да си тръгнете. Съжалявам, но трябва да напуснете клиниката — нареди им една от сестрите.

Набързо ги избутаха към вратата, макар Мередит да се опита да се съпротивлява.

— Дядоооо!…

— Вампир! — не преставаше да стене старецът с нечовешки глас.

И после:

— Ясеново дърво! Вампир! Ясеново дърво…

Вратата здраво се захлопна зад тях.

Мередит ахна, едва сдържаща сълзите си. Бони заби нокти в ръката на Мат. Стефан се обърна към тях с шокиран поглед.

— Вече ви казах, че трябва да си вървите — нетърпеливо им повтаряше изнервената медицинска сестра, ала никой от четиримата не й обърна внимание. Те се спогледаха с объркани изражения.

— Тайлър ни каза, че само един вид дърво може да го нарани… — заговори Мат.

— Ясеново дърво — каза Стефан.

— Трябва да разберем къде се крие — каза им Стефан, докато пътуваха към Фелс Чърч. Беше се настанил зад волана веднага след като Мередит изпусна ключовете, докато се опитваше да отвори вратата на колата. — Ако действаме бързо, той няма да се усети.

Зелените му очи блестяха от странната смесица от триумф и мрачна решителност, докато говореше забързано и накъсано. Май всички са на ръба на нервна криза, помисли си Бони, сякаш цяла нощ се бяха тъпкали с амфетамини. Нервите им до такава степен бяха изопнати, че можеше да се очаква какво ли не. Освен това тя имаше и предчувствие за наближаващ катаклизъм. Сякаш всички събития, случили се от рождения ден на Мередит насам вървяха към своя край.

Тази нощ, помисли си тя. Тази нощ всичко ще приключи. Приличаше на странно съвпадение, че ще бъде тъкмо в навечерието на лятното слънцестоене.

— В навечерието на кое? — попита Мат.

Тя дори не бе осъзнала, че беше говорила на глас.

— В навечерието на лятното слънцестоене — обясни му. — Пада се днес. Денят преди лятното слънцестоене.

— Ясно. И това ли е от ритуалите на друидите?

— Те са го празнували — потвърди Бони. — За тях е бил подходящ ден за магии, защото бележи смяната на сезоните. И… — поколеба се тя — е, всъщност е ден като всички други празници, като Хелоуин или зимното слънцестоене. Или денят, в който границата между видимия и невидимия свят е най-тънка. Както са казвали друидите, в такъв ден можеш да виждаш духовете. Когато се случват най-странни събития.

— Събитията — продължи Стефан, като отби колата от магистралата по пътя към Фелс Чърч — тепърва ще се случат.

Никой от тях обаче не подозираше колко скоро ще стане това.

Госпожа Флауърс беше в задната градина. Те продължиха с колата направо към пансиона, за да се видят с нея. Тя окастряше розите, затова около нея се разнасяше аромат на лято.

Госпожа Флауърс се намръщи и примигна, когато те се струпаха около нея и започнаха да я разпитват един през друг къде може да се намери ясен.

— По-бавно, говорете по-спокойно — промърмори старицата, докато ги оглеждаше изпод ръба на сламената си шапка. — Какво ви трябва? Ясен? Има един точно там зад онези дъбове в дъното на градината. Но почакайте малко — добави, щом те се втурнаха натам.

Стефан отряза един клон от дървото със сгъваемия нож, който Мат извади от джоба си. Откога ли е започнал да носи този нож, запита се Бони. Зачуди се също какво ли си е помислила за тях госпожа Флауърс, когато се върнаха обратно при нея. Двете момчета мъкнеха на раменете си двуметров клон заедно с листата по него.

Но госпожа Флауърс само ги изгледа, без да каже нещо. Но щом наближиха къщата, тя извика след тях:

— Пристигна един пакет за теб, момче.

Стефан обърна глава, все още с клона на рамото си.

— За мен?

— Отгоре е написано твоето име. Един пакет и едно писмо. Намерих ги днес следобед, оставени до входната врата. Занесох ги горе в стаята ти.

Бони погледна към Мередит, после към Мат и Стефан, които също я изгледаха озадачено. Надвисналото във въздуха очакване внезапно натежа и стана почти непоносимо.

— Но от кого може да е? Кой може да знае, че ти си тук… — заговори Бони, докато се изкачваха по стъпалата към тавана. И тогава се закова на място. Цялата се скова от страх. В нея се всели някакво зловещо предчувствие като досадна муха, но тя го пропъди. Не сега, помисли си девойката, не сега.