Дж. Уорд - Тъмна любов

Рот се помъчи да се изправи в леглото, така че хълбоците му да поемат тежестта на горната част на тялото му.

Бет го наблюдаваше през цялото време, но отказа да му помогне.

Когато успя да запази равновесие, той потърка ръце, предвкусвайки това, което щеше да се случи. Вече чувстваше кожата й.

— Рот — каза тя предупредително, докато той я гледаше със светнало лице.

— Ела тук, лийлан . Сделката си е сделка.

Дори и да можеше само да я прегърне, той просто имаше нужда да я вземе в ръце.

Хосе Де Ла Крус стисна ръката на следователя от пожарната.

— Благодаря. Очаквам писмения ви доклад.

Човекът поклати глава, поглеждайки назад към овъглените останки на Колдуелската академия за бойни изкуства.

— Досега не бях виждал такова нещо. Бих се заклел, че е избухнала ядрена бомба. Откровено казано, не знам какво да пиша за този случай.

Хосе гледаше след човека, който се качи в пожарната кола и потегли.

— В участъка ли се връщаш? — попита Рики, влизайки в своята полицейска кола.

— Не веднага. Трябва да мина през града.

Рики му махна с ръка и потегли.

Останал сам на местопроизшествието, Хосе въздъхна дълбоко. Още се усещаше лютивата миризма на изгоряло, въпреки че бяха минали четири дена.

Отправи се към необозначената си полицейска кола и погледна към обувките си. Бяха станали светлосиви от близо тридесетсантиметровия пласт пепел, който покриваше мястото. Приличаше по-скоро на вулканичен прах, отколкото на нещо, останало след обикновен пожар. И останките бяха странни. Обикновено части от сградата се запазват, независимо колко висока е температурата на огъня. А тук не беше останало нищо. Сградата беше сравнена със земята. Както следователя от пожарната, и той никога не беше виждал нещо подобно.

Хосе седна зад волана, запали колата и включи на скорост. Измина тринадесетина километра на изток и навлезе в една не толкова идилична част на града. Появиха се редица от неотличаващи се с нищо жилищни блокове, като плевели, израснали от покритата с цимент и асфалт земя.

Спря и паркира пред един от блоковете. Изключи мотора. Мина доста време, преди да се реши да излезе от колата. Накрая събра кураж и се отправи към входа. Една двойка тъкмо излизаше и му направи път да мине. Изкачи три стъпала и пое по мърляв коридор, покрит с износен и покафенял от хиляди стъпки мокет.

Вратата на апартамента, който търсеше, беше пребоядисвана толкова пъти, че релефните орнаменти по нея почти не се забелязваха.

Почука, но не очакваше някой да му отговори.

Отключи вратата с шперц, което му отне само минута, и я отвори.

Затвори очи и вдиша дълбоко. Труп отпреди четири-пет дена вече щеше да вони, дори и при наличието на климатик. Но не се усещаше нищо.

— Бъч? — извика той.

Затвори вратата след себе си. Канапето беше покрито със спортните страници на „Колдуел Куриър Джърнъл“ и „Ню Йорк Поуст“ от предишната седмица. На масата имаше празни кутии от бира. В кухненския умивалник имаше мръсни съдове. Още празни кутии от бира на плота.

Хосе влезе в спалнята. Леглото беше празно, чаршафите бяха събрани на топка, по пода се търкаляха куп дрехи. Спря пред банята. Вратата беше затворена. Сърцето му се разтуптя.

Отвори я, като очакваше със сигурност да намери труп, провесен на душа. Но нямаше нищо.

Детектив Бъч О’Нийл от отдел „Убийства“ беше изчезнал. Безследно.

Дариъс се огледа. Спокоината мъгла на Небитието се беше отдръпнала, разкривайки бял мраморен двор. В средата проблясваха игривите струи на един фонтан, които улавяха разсеяната светлина и я връщаха под формата на безброй разноцветни искри. Пойни птички извиваха мелодични трели, сякаш едновременно го приветстваха и обявяваха пристигането му.

Значи това място наистина съществува , каза си той.

— Добър ден, Дариъс, син на Марклон.

Той падна на колене, без да се обръща, и сведе глава.

— Скрайб Върджин. Удостоявате ме с честта да ми дадете аудиенция.

Тя меко се засмя. Застана пред него, така че той виждаше долния край на черните й одежди. Светлината, която идваше изпод коприната, беше ярка като слънце.

— Дариъс, бих ли могла да ти откажа? За пръв път молиш за среща — той усети докосване по рамото и космите на тила му настръхнаха. — Изправи се. Искам да виждам лицето ти.

— Не ти ли харесва Небитието, принцепсе ? — попита тя. — Искаш да те върна обратно?

— Смирено отправям такава молба, ако позволите. Изчаках да мине необходимия период. Искам да видя дъщеря си. Само веднъж. Ако позволите.