Дж. Уорд - Тъмна любов

— Много си добре така — тя се наведе, за да го завие, и той зърна извивката на гърдата й.

Рот усети тялото му да се възбужда.

Но приливът на кръв го подсети за сцената, която видя при влизането си в онзи хамбар. Как лежеше прикована към масата. Нямаше значение, че лесърите не можеха да вдигнат онази си работа.

Хвана ръката й.

— Лийлан!

— Да?

— Сигурна ли си, че си добре? — бяха говорили за това, което се бе случило, но той все пак се безпокоеше.

— Казах ти. Бедрото ми заздравява…

— Нямам предвид само физически — каза той и му се прииска да убие Били Ридъл отново и отново.

Лицето й помръкна за миг.

— Казах ти. Ще се оправя. Защото така искам.

— Ти си толкова храбра. Толкова издръжлива. Учудваш ме.

Тя му се усмихна и се наведе за бърза целувка. Той я задържа и каза с устни до нейните:

— Благодаря ти, ти си моето спасение. Не само там, в хамбара. Но през всичките дни и нощи, които ми остават.

Той я целуна по-дълбоко и беше щастлив, когато тя простена от удоволствие. Звукът усили ерекцията му и той погали с пръсти ключицата й.

— Какво ще кажеш да скочиш при мен в леглото?

— Не мисля, че си готов за това.

— Обзалагаш ли се? — той взе ръката й и я пъхна под болничните завивки.

Гърленият й смях, когато тя нежно го обхвана, беше друго чудо. Като непрекъснатото й присъствие в стаята му, свирепия начин, по който го защитаваше, нейната любов, силата й. За него тя беше всичко. Целият му свят. Преди му беше все едно дали ще умре, сега отчаяно искаше да живее. За нея. За тях двамата. За бъдещето им.

— Какво ще кажеш да почакаме още един ден? — попита тя.

— Един час.

— Докато можеш да сядаш сам.

— Дадено.

Слава Богу, че имаше способността да се възстановява бързо. Тя дръпна ръката си.

— Да пусна ли братята?

— Да — той пое дълбоко дъх. — Почакай. Искам да знаеш какво ще им кажа.

Той я придърпа надолу и тя седна на ръба на леглото.

— Напускам братството.

Тя затвори очи, за да не види той облекчението й.

— Наистина ли?

— Да. Поисках от Тор да поеме командването. Не излизам просто във ваканция. Трябва да се заема с управлението на народа ни, Бет. И имам нужда от теб.

Тя отвори широко очи. Той я погали по лицето.

— Ще бъдем крал и кралица. Ще бъда честен с теб. Нямам представа какво да правя. Имам някои идеи, но ще трябва да ми помогнеш.

— Ще направя всичко за теб.

Рот само я гледаше учудено.

Господи, тя го смая. Беше готова да поеме отговорност за техния свят наравно с него, въпреки че той не можеше дори задника си да помести от болничното легло. Вярата й в него беше удивителна.

— Казвал ли съм ти, че те обичам, лийлан ?

— Преди пет минути. Но никога няма да ми омръзне да го чувам.

Той я целуна.

— Извикай братята. Кажи на Бъч да чака в коридора. Но искам да си тук, докато говоря с тях.

Тя пусна воините вътре и се върна при него.

Братята внимателно се приближиха до леглото. Макар че се беше видял за кратко сутринта с Тор, с другите воини се виждаха за пръв път след раняването му. Чуха се леки покашляния, като че ли братята се опитваха да изкарат заседнала в гърлата им буца. Той знаеше как се чувстват. В неговото гърло също сякаш беше заседнала буца.

— Братя мои…

В този момент се появи Хавърс и застана неподвижно на вратата.

— А, добрият доктор — каза Рот. — Влез. С теб имаме да довършим една работа.

Хавърс редовно се отбиваше в операционната, но до този момент Рот не беше готов да се заеме с него.

— Време е — заяви той.

Хавърс въздъхна дълбоко и се приближи до леглото. Наведе глава.

— Господарю.

— Разбрах, че си поръчал да ме убият.

За своя чест докторът не се опита да побегне. Не увърташе. И въпреки че мъката и съжалението му бяха очевидни, не помоли за снизхождение.

— Да, така беше, господарю. Аз поисках това от него — той посочи Зейдист. — И когато разбрах, че вашият брат няма да ви измени, аз се обърнах към лесъра .

Рот кимна, защото вече беше разговарял с Тормент за това, което се беше случило онази нощ. Тор беше чул само част от отговора на Зи.

— Господарю, трябва да знаете, че вашият брат беше готов да ме убие само защото поисках това от него.

Рот се обърна към Зейдист, който гледаше доктора така, сякаш искаше да окачи главата му на стената като ловен трофей.

— Да, чух, че нещата не са се развили според очакванията ти. Зи, дължа ти извинение.

Воинът сви рамене.

— Не си прави труд. Такива неща ми досаждат.