Дж. Уорд - Пробудена любов

Той прочисти смутено гърлото си.

— Да… Напоследък двамата с Рейдж се храним заедно.

Сигурно бе така. И вероятно ядяха по равно. Тялото на Зейдист не беше каквото го помнеше. Раменете му бяха масивни, мускулите издуваха стегнатата черна тениска, с която бе облечен. Бицепсите му бяха увеличили тройно размерите си, а предмишниците му бяха широки колкото дланта му. Коремът му беше стегнат и мускулест, мощните му бедра опъваха кожените панталони.

— Очевидно се храниш и по другия начин — прошепна тя и веднага съжали за думите си. Както и за укорителния тон.

Не беше нейна работа от чия вена пие, макар да изпитваше болка, като си го представеше с жена. Със сигурност се хранеше от представителка на техния вид. Човешката кръв не би могла да му даде такава сила.

Зи остави ръката си да се отпусне до тялото му.

— Рейдж използва услугите на една от Избраниците, защото не може да се храни от Мери. Аз също се храня от нея. — Настъпи пауза. — Изглеждаш добре.

— Благодаря.

Друга дълга пауза.

— Хм… Защо си дошла, Бела? Не че имам нещо против…

— Трябва да говоря с теб.

Той като че ли не знаеше какво да отвърне.

— С какво се занимаваш? — попита тя и посочи листовете и тетрадките върху бюрото.

Това също не бе нейна работа, но тя отчаяно се опитваше да спечели време. Чувстваше се неуверена и объркана.

— Уча се да чета.

Очите й грейнаха.

— О… И напредваш ли?

— Да. Макар и бавно. Но се трудя упорито. — Сведе поглед към листовете. — Мери е толкова търпелива с мен.

Настъпи тишина, която се проточи дълго. Сега, когато беше пред него, просто не можеше да намери думи.

— Ходих до Чарлстън — каза той.

— Какво? — Искал е да я види.

— Беше ми необходимо известно време, за да те открия, но успях. Тръгнах още първата нощ, в която излязох от клиниката на Хавърс.

— Не съм знаела.

— Не исках да знаеш.

— О! — Пое си дълбоко дъх. Изпълваше я болка, но си каза: „Време е да скоча от скалата“.

— Чуй, Зейдист, дойдох да ти кажа…

— Не исках да се срещнем, преди да съм приключил. — Жълтите му очи я гледаха втренчено.

Нещо се бе променило във въздуха между тях.

— С какво? — попита шепнешком тя.

Той погледна молива, който държеше.

— Със себе си.

Бела поклати глава.

— Съжалявам. Не разбирам…

— Исках да ти върна това. — Извади огърлицата от джоба си. — Щях да ти я оставя онази нощ, но после си помислих… Както и да е, носих я, докато вратът ми не стана толкова дебел, че ми отесня. Сега просто е винаги у мен.

Бела въздъхна дълбоко. Той започна да потрива с длан главата си. Бицепсите и гръдните му мускули едва не спукаха тениската по шевовете.

— Огърлицата беше добро извинение — прошепна той.

— За какво?

— Мислех, че така ще мога да дойда отново в Чарлстън и да почукам на вратата ти. За да ти я върна. И може би… ти щеше да ме пуснеш вътре. Или нещо такова. Страхувах се, че ще започне да те ухажва друг мъж, затова работех с всички сили. Искам да кажа, представях си, че ако мога да чета и да се грижа по-добре за себе си, ако престана да бъда такъв гаден кучи син… — Поклати глава. — Не ме разбирай погрешно. Не очаквах да се зарадваш, че ме виждаш. Надявах се… на кафе. Или на чаша чай. На възможност да поговорим. И да бъдем приятели, може би. Но ако се омъжеше, съпругът ти нямаше да го позволи. Да, затова бързах.

Погледът на жълтите му очи срещна нейния. Той трепна — като че ли се страхуваше от онова, което щеше да види изписано на лицето й.

— Приятели? — попита тя.

— Да… Искам да кажа, не бих те поставил в неловко положение, като те помоля за нещо повече. Знам, че съжаляваш… Но не можех да ти позволя да си отидеш от живота ми без… Да… приятели.

Беше я потърсил. С намерението да се върне и да протегне ръка към нея.

Това не влизаше в нито един от сценариите, които си бе представяла, когато се подготвяше да поговори с него.

— Аз… Какви ги говориш, Зейдист? — Заекна, макар да бе чула всяка дума.

Той отново погледна молива в ръката си, после се обърна към масата. Отвори тетрадката на нова страница, наведе се и доста време писа нещо. След това откъсна листа.

Ръката му трепереше, когато й го подаде.

— Не е много четливо.

Бела го взе. С по детски неравен почерк и с печатни букви бяха изписани двете думи: „Обичам те“.

Тя стисна здраво устни, в очите й бликнаха сълзи. Очертанията на буквите първо се размазаха, после изчезнаха.

— Може би не можеш да прочетеш написаното — каза той едва чуто. — Мога да опитам отново.