Дж. Уорд - Споделена любов

Страхотна партия, няма що!

Веселяците на съседната маса изригнаха в нова вълна гръмогласен смях и Бъч хвърли поглед към тях. В центъра на малката групичка седеше рус дребосък в лъскав костюм. Не изглеждаше на повече от петнайсет години, но от близо месец бе редовен посетител на ВИП залата и пръскаше пари, сякаш бяха конфети.

Очевидно компенсираше с портфейла си онова, което липсваше на физиката му. Поредният пример за всемогъществото на добрия стар долар.

Бъч довърши скоча си, махна на сервитьорката и сведе поглед към дъното на чашата. По дяволите! Четирите двойни уискита не бяха успели дори да го замаят, което красноречиво говореше за издръжливостта му. Беше оставил редиците на аматьорите зад себе си и се беше превърнал в професионален пияч.

Тази мисъл изобщо не го разтревожи, което го накара да осъзнае, че вече не гази из плитчините. Започнал бе да затъва.

Ама тази вечер беше в прекрасно настроение!

— Преподобния каза, че имаш нужда от компания.

Бъч дори не си направи труда да вдигне очи.

— Не, благодаря.

— Няма ли поне да ме погледнеш?

— Кажи на шефа си, че оценявам… — Бъч вдигна глава и не можа да довърши.

Незабавно я разпозна, в което нямаше нищо чудно — тя беше шеф на охраната в „Зироу Сам“ и беше невъзможно да я забравиш. Висока поне метър и осемдесет. Къса, смолисточерна коса и мъжка подстрижка. Тъмносиви очи с цвят на пушечно дуло. Тесният спортен потник, с който беше облечена, подчертаваше атлетичното й тяло — само мускули и вени, без грам тлъстина. Изглеждаше така, сякаш не само бе в състояние да ти строши костите, но и щеше да го направи с удоволствие. Бъч хвърли разсеян поглед към ръцете й. Силни, с дълги пръсти. Ръце, които можеха да нанесат сериозни поражения.

По дяволите… май щеше да му хареса да го наранят. Тази вечер му се искаше да изпита физическа болка, ей така, за разнообразие.

Жената се усмихна едва-едва, сякаш знаеше какви мисли се въртят в главата му, и Бъч зърна острите връхчета на вампирски зъби. А… значи не беше от човешката раса. Беше вампир. Жена-вампир.

Преподобния се оказа прав, кучият му син. Тази наистина щеше да свърши работа, защото бе всичко, което Мариса не беше. И защото му предлагаше онзи анонимен секс, с който беше свикнал през целия си живот. И точно този вид болка, от която се нуждаеше, без сам да си дава сметка.

Бъч бръкна в джоба на костюма си „Ралф Лорен“, но тя поклати глава.

— Не го правя за пари. Никога. Приеми го като услуга за приятел.

— Но аз не те познавам.

— Не ти си приятелят, когото имам предвид.

Бъч хвърли поглед през рамо и видя Ривендж да се взира в тях от другия край на ВИП залата. Когато срещна погледа му, вампирът се подсмихна самодоволно и потъна в частния си кабинет.

— Той ми е много добър приятел — прошепна тя.

— Така ли? Как се казваш?

Тя му протегна ръка.

— Няма значение. Да вървим, Бъч, наричан още Брайън, по фамилия О’Нийл. Ела с мен. Забрави за малко онова, което те кара да обръщаш уиски след уиски. Обещавам ти, че цялата тази машина за самоунищожение ще е тук, когато се върнеш.

Не му харесваше колко много знае тя за него!

— Защо първо не ми кажеш името си?

— Тази вечер можеш да ме наричаш Симпати. Как ти звучи?

Той я огледа от бретона до ботушите. Никак не се учуди, като видя, че е обута в кожени панталони.

— Да не криеш някоя изненада в панталоните си?

Тя се разсмя. Нисък, плътен смях.

— Не. Не съм транссексуална. Не само твоят пол може да бъде силен.

Бъч се взря в стоманените й очи, после хвърли поглед към частните тоалетни. Господи… това му беше толкова познато. Бърз секс с непозната, безцелен сблъсък между две тела. Тази гадост открай време беше разменната монета в сексуалния му живот, само дето не си спомняше някога да е усещал подобно болезнено отчаяние, както сега.

Все тая. Нима, докато черният му дроб не го отведеше в гроба, трябваше да прекара живота си в пълно въздържание? Само защото онази, която той не заслужаваше, не го искаше?

Той сведе поглед към панталоните си. Очевидно тялото му не беше съгласно с плана за въздържанието.

С гърди, по-студени от асфалта през зимата, той се изправи.

— Да вървим!

Воден от прелестните звуци на цигулките, камерният оркестър подхвана валсова мелодия и Мариса загледа как бляскавата тълпа се слива пред очите й. Навсякъде около нея се образуваха двойки — докосваха се ръце, тела се прилепяха едно в друго, очи потъваха в погледа на другия. Десетки различни вариации на миризмата на обвързване се смесиха и изпълниха въздуха.