Дж. Уорд - Споделена любов

— А може би просто не е моят тип.

— Знам какво искаш.

Бъч надигна чашата с уиски, която беше пристигнала междувременно.

— Нима?

— Това ми е работата. Повярвай ми.

— Не се засягай, но предпочитам да не ти се доверявам.

Преподобния се наведе към Бъч. Миришеше фантастично, в което нямаше нищо чудно — „Cool Water“ на „Давидоф“ неслучайно беше класика.

— Знаеш ли какво, ченге? Въпреки това ще ти помогна.

Бъч сложи ръка върху мускулестото рамо на вампира.

— Интересуват ме само барманките, друже. Добрите самаряни ми действат на нервите.

— Понякога само нещо различно може да ти свърши работа.

— В такъв случай нямаме късмет, а? — Бъч кимна по посока на полуголата тълпа, която се клатеше под въздействието на екстази и кокаин. — Тук всички изглеждат еднакво.

Странно, докато работеше в полицейското управление на Колдуел, „Зироу Сам“ беше истинска загадка за него. Всички знаеха, че там гъмжи от секс и наркотици, но така и не бяха успели да съберат достатъчно доказателства, за да получат разрешително за обиск. Въпреки че беше достатъчно само да влезеш в клуба която и да било нощ, за да се натъкнеш на поне дузина нарушения на закона.

Сега, когато се движеше с Братството, Бъч знаеше каква е причината. Преподобния владееше доста трикове, способни да променят възприятията за случки и обстоятелства. Като вампир, той беше в състояние да изтрива паметта на хората, да подправя записите на охранителни камери и да се дематериализира, когато си поиска. Преподобния и бизнесът му бяха движеща се мишена, която всъщност не помръдваше.

— Кажи ми нещо — рече Бъч. — Как успяваш да запазиш тези твои странични занимания в тайна от аристократичното си семейство?

Преподобния се усмихна, разкривайки връхчетата на вампирските си зъби.

— Ти ми кажи как така един човек успя да се сближи толкова с Братството?

Бъч вдигна чашата в почтителен жест.

— Понякога съдбата ни повежда по откачени пътища.

— Абсолютно вярно, човече. Наистина, абсолютно вярно.

Телефонът на Бъч иззвъня и Преподобния се изправи.

— Ще ти изпратя нещо — каза той.

— Не го искам, освен ако не е уиски.

— Бас държа, че ще си вземеш думите назад.

— Силно се съмнявам — каза Бъч и извади своята „Моторола Рейзър“. — Какво става, Ви? Къде сте?

Вишъс дишаше тежко като състезателен кон, а вятърът виеше в слушалката и му пригласяше — явно дяволски бързаше.

— Майната му, ченге, имаме проблем.

Бъч усети прилив на адреналин, от който само дето не светна като коледна елха.

— Къде сте?

— В предградията. Изникна една ситуация. Проклетите убийци са започнали да ловуват цивилни в домовете им.

Бъч скочи на крака.

— Идвам…

— Как ли пък не! Стой където си. Обадих ти се само за да не решиш, че са ни убили, като не се появим.

И той затвори.

Бъч бавно се отпусна на мястото си. На съседната маса няколко души гръмко се разсмяха — някаква шега отключи смеха им и той се извиси във въздуха като ято птици.

Бъч сведе поглед към чашата си. Преди шест месеца нямаше абсолютно нищо. Нямаше жена в живота си. Не беше близък с никого от семейството си. Нямаше истински дом, а работата му в отдел „Убийства“ бавно го унищожаваше. После го отстраниха от длъжност заради полицейска бруталност. По някакво странно стечение на обстоятелствата започна да се движи с Братството. Срещна единствената жена, която го караше да занемее от благоговение. И освен това напълно обнови гардероба си.

Това последното със сигурност си оставаше в колонката с плюсовете.

За известно време промяната успяваше да замаскира истината, но напоследък Бъч бе започнал да забелязва, че си е все същият — не по-жив, отколкото докато гниеше в предишното си съществуване. Все още гледаше отстрани, докато животът го отминаваше.

Той отпи от чашата с „Лагавулин“ и се замисли за Мариса. Представи си дългата й до кръста коса. Бялата й кожа. Светлосините й очи. Вампирските зъби.

О, да, никакви блондинки за него. Не можеше дори да си помисли за секс с някоя светлокоса мадама.

О, по дяволите цветът на косата! Сякаш която и да било жена в клуба или където и да било по света можеше да се сравнява с Мариса. Тя притежаваше чистотата на кристал, пречупващ светлината, а изяществото й правеше всичко край нея да изглежда по-хубаво, по-живо, по-цветно.

По дяволите! Държеше се като сантиментален глупак.

Само че тя беше така прекрасна! За краткото време, когато му се беше сторило, че Мариса е привлечена от него, Бъч бе започнал да се надява, че между тях може да се получи нещо. И тогава тя най-неочаквано изчезна. Което бе доказателство, че не е глупачка. Той не можеше да й предложи нищо, и то не само защото беше човек. Бъч газеше из плитчините на света на Братството — не можеше да се бие рамо до рамо с тях заради расата си, ала не можеше и да се върне към предишния си живот, защото знаеше твърде много. Единственият начин да излезе от това половинчато положение, беше с краката напред.