Дж. Уорд - Освободена любов

— Но съм прав. — Целуна я по челото. — Заспивай.

Явно беше изпълнила нареждането му, защото по някое време по-късно го усети да става.

— Не си отивай.

— Налага се. Трябва да патрулирам в центъра.

Той се изправи. Гигантски мъж. Тъмната му коса се осветяваше от уличните лампи пред жилището. Заля я тъга и тя затвори очи.

— Хей — промълви той и седна до нея. — Никакви такива. Ние не тъгуваме. Не ни подхожда.

Тя сподави смеха си.

— Как разбра какво чувствам? Толкова ли съм жалка?

Той почука носа си.

— Мога да го подуша. Има миризмата на пролетен дъжд.

— Мразя тези тъпи сбогувания.

— Аз също. — Той се наведе и притисна устни в челото й. — Ето. — Свали ризата си, смачка я на топка и я притисна до лицето й. — Представяй си, че съм аз.

Тя вдиша дълбоко, почувства аромата му и това донякъде я успокои. Застанал прав до нея, той изглеждаше толкова силен, облечен в тениската си. Непобедим като супергерой. И все пак той беше живо същество.

— Моля те… бъди предпазлив.

— Както винаги. — Наведе се и отново я целуна. — Обичам те.

Той се отдръпна, а тя се протегна и го сграбчи за ръката. Не успя да изрече нищо, но мълчанието й казваше достатъчно.

— И аз мразя, когато е време да си тръгвам — заговори той твърдо. — Но ще се върна. Обещавам.

Последва още една целувка и той тръгна към вратата. Заслушана как слиза по стълбите и облича якето си, тя притисна ризата му към лицето си и затвори очи.

Точно в най-неподходящия момент се чуха звуци от отварянето на вратата на съседния гараж. По средата механизмът блокира и шумът беше толкова силен, че рамката на леглото й завибрира.

Тя удари с юмрук възглавницата и се надигна, готова да закрещи.

Вишъс никак не беше щастлив, докато поставяше канията на гърдите си. Беше разсеян, измъчван от смътен гняв, изпълнен с болка и отчаян копнеж да запали цигара, за да си събере ума, преди да стигне до центъра.

Липсваше му баланс, все едно мъкнеше тежък сак на едното си рамо.

— Вишъс, почакай! — долетя гласът на Джейн от горния етаж точно когато се канеше да се дематериализира. — Чакай!

Стъпките й отекнаха по стълбите и тя се появи, почти изгубена в ризата му, която стигаше до коленете й.

— Какво…

— Имам идея. Откачена е. Но също и много хитра. — С поруменялото си лице и блестящи очи тя беше най-красивото нещо, попадало пред очите му. — Какво ще кажеш да се преместя при теб?

Той поклати глава.

— И аз го искам, но…

— Ще работя като личен хирург на Братството.

Мили… боже…

— Какво?

— Наистина ви е нужен такъв. Каза, че има усложнения с този тип, Хавърс. Аз мога да ви реша проблема. Може да наема сестра да ми асистира, да обновя оборудването и да бъда на разположение. Каза, че имате три или четири наранявания на седмица сред членовете на Братството, нали така? А и Бела е бременна и вероятно ще има и други бебета в бъдеще.

— И ще се откажеш от болницата?

— Да, но ще получа нещо в замяна.

Той се изчерви.

— Мен ли?

Тя се засмя.

— Да. Разбира се. Но има и още нещо.

— Какво?

— Възможността да изучавам расата ви. Генетиката е другата ми любов. Ако мога да прекарам следващите две десетилетия, като ви лекувам и документирам разликите между хора и вампири, спокойно ще мога да заявя, че съм изживяла живота си пълноценно. Искам да знам от къде произлизате, как функционират телата ви и защо не боледувате от рак. Има важни неща, които ще науча, Вишъс. Неща от полза и за двете раси. Не гледам на вас като на морски свинчета… Може би донякъде е така, но не в лошия смисъл. Не е същото като преди. Обичам те и искам да се уча от теб.

Той се загледа в нея, останал без дъх. Тя примигна и каза:

— Моля те, кажи…

Той я притисна към гърдите си.

— Да. Да, ако Рот е съгласен и ти си сигурна, че го искаш. Да.

Тя обгърна кръста му с ръце и го притисна здраво.

Той имаше чувството, че лети. Беше напълно завършен. Съзнанието му, сърцето му и тялото му. Всички малки кутийки бяха подредени правилно. Кубчето на Рубик беше решено. Всичко беше идеално.

Точно щеше съвсем да се разнежи, когато телефонът му иззвъня. Той изруга, откачи го от колана и отговори троснато.

— Какво? У Джейн съм. Искаш да се срещнем тук ли? Веднага? Добре. Ще се видим след две минути, Холивуд. — Затвори телефона си. — Рейдж.

— Мислиш ли, че ще се уреди да се преместя при теб?

— Да. Честно казано, Рот ще бъде много по-спокоен, ако ти живееш в нашия свят. — Той помилва лицето й с опакото на дланта си. — Както и аз, но не очаквах да се откажеш от собствения си живот.