Дж. Уорд - Освободена любов

Излезе от колата, а вратата на гаража се затвори. Беше развълнувана, че ще види Вишъс, но също така изтощена. Предната нощ не бяха губили време със спане, а денят й беше тежък.

Влезе през кухнята и извика:

— Много съжалявам, че закъснях.

— Няма нищо — отговори той от дневната.

Влезе… и спря. Вишъс седеше на дивана в мрака с кръстосани крака. Коженото му яке лежеше до него, заедно с увит в хартия букет от калии. Беше неподвижен като замръзнало езеро.

По дяволите.

— Здравей — каза тя и хвърли палтото и чантата си на масата за хранене на родителите си.

— Здравей. — Той изпъна крака и опря лакти на коленете си. — Всичко наред ли е в болницата?

— Да, просто натоварено. — Тя седна до цветята. — Прекрасни са.

— За теб са.

— Наистина съжалявам…

Той я спря с жест.

— Не е нужно. Представям си какво е.

Вгледа се внимателно в него с пълното съзнание, че той не се опитва да я накара да се чувства виновна, а само е разочарован.

Това някак влоши нещата още повече. Ако се държеше неразумно, би било друго, но мълчаливо смирение от някой с неговата сила беше трудно да се понесе.

— Изглеждаш уморена — заговори той. — Мисля, че най-доброто, което мога да направя за теб, е да те сложа в леглото.

Тя се облегна и докосна нежно цветята с върховете на пръстите си. Зарадва се, че не беше направил банален избор като например рози или дори не бели калии. Тези бяха наситено оранжеви. Необичайни. Красиви.

— Днес мислих за теб. Много.

— Така ли? — Не го гледаше, но по гласа му личеше, че се усмихва. — За какво си мислеше?

— За всичко. За нищо. Колко много ми се иска да спя до теб всяка нощ.

Не му съобщи, че се е отказала от шансовете си в „Кълъмбия“. Да пропусне такава възможност, не беше добре, но пък да кандидатства за пост в Ню Йорк, на който щеше да има дори повече отговорности, не й се струваше редно, при положение че целта й беше да прекарва повече, а не по-малко време с Ви. Продължаваше да желае ръководна позиция, но в живота трябваше да жертваш нещо, за да получиш друго. И идеята, че можеш да имаш всичко, беше пълна заблуда.

На устата й напираше прозявка. Боже, колко беше уморена.

Ви стана и протегна ръка.

— Тръгвай нагоре. Можеш да поспиш малко до мен.

Тя му позволи да я отведе по стълбите, да я съблече и да я пъхне под душа. Очакваше да се присъедини към нея, но той поклати глава.

— Ако започнем с това, ще те държа будна още два часа. — Той закова поглед в гърдите й и очите му заблестяха. — Боже… Аз… По дяволите, ще трябва да те изчакам отвън.

Джейн се усмихна и затвори стъклената врата на душкабината, а големият му черен силует се запъти към спалнята. Десет минути по-късно тя се появи изкъпана, с измити зъби и сресана коса, облечена в една от тениските си за сън.

Вишъс беше опънал завивката, наместил възглавниците и подгънал чаршафите.

— В леглото — нареди.

— Мразя да ме командват — измърка тя.

— С мен ще ти се случва. От време на време. — Той я шляпна леко по дупето, докато тя се вмъкваше между чаршафите. — Настани се удобно.

Тя се настани удобно, а той заобиколи леглото и легна върху завивката. Пъхна ръка под главата й и я прегърна, а тя си помисли колко хубаво миришеше той. Успокоителните му ласки по корема й бяха божествени.

След малко тя заговори в тъмнината:

— Днес загубихме пациентка.

— Съжалявам.

— Да… Нямаше начин да бъде спасена. Понякога просто го знаеш. В този случай бях сигурна. Направихме всичко възможно, но през цялото време осъзнавах, че няма да успеем.

— Сигурно е тежко.

— Ужасно е. Аз съобщих на семейството й, че си отива, но поне успяха да пристигнат навреме, което беше добре. Сестра ми Хана умря сама. Мразя това. — Джейн си представи младата жена, чието сърце беше спряло в Улея. — Смъртта е нещо странно. Хората мислят, че е мигновена, но обикновено е продължителен процес. Същото като да затваряш магазин в края на деня. Повечето неща протичат предвидимо, докато накрая не бъде угасена и последната лампа и не бъде заключена вратата. Като лекар аз мога да се намеся и да спра процеса, като затворя рана или влея кръв. Мога да принудя тялото да възвърне нормалните си функции с медикаменти. Но понякога… понякога собственикът на магазина си тръгва и не можеш да го спреш на каквато и да било цена… — Тя се засмя засрамено. — Извинявай, не исках да съм нетърпима и мрачна.

Той помилва лицето й.

— Не си. Невероятна си.

— Предубеден си — отговори тя, преди да се прозее така широко, че челюстта й изпука.