Сара Маас - Огнената наследница

Дръжката на кинжала се озова в ръката ù миг по-късно. Но очите само я гледаха. Роуан сякаш не забеляза. Само подпря глава на ствола на дървото.

Малките хора винаги я бяха познавали. Дори когато сянката на Адарлан се спусна над континента, те знаеха коя е. Оставяха ù малки подаръци – прясна риба, кошница с боровинки, корона от цветя. Тя не ги вземаше и странеше от Оуквалдския лес, доколкото можеше.

Но феите не я оставиха и продължиха да я гледат с немигащи очи. Селена съжали, че е изяла храната толкова бързо и отвърна на погледа им, готова да се защити. Роуан не помръдна.

Каквито и клетви да бяха дали феите в Терасен, те можеха да не важат тук. Щом го помисли, между дърветата се появиха още очи. Още тихи свидетели на появата ù. Селена бе елф или поне мелез. Прабаба ù бе сестрата на Майев, наречена богиня след смъртта си. Това бе глупаво, наистина. Маб бе станала смъртна, след като бе вплетела живота си с този на човешкия принц, обичал я толкова силно.

Запита се колко от тези същества знаят за войните, опустошили родината ù, за погубените феи и елфи, за пламъците, погълнали древните гори, и за остриетата, посекли свещените елени на Терасен. Запита се дали знаят какво е сполетяло събратята им на Запад.

Нямаше представа защо се интересува. Но ù изглеждаха толкова... любопитни. Селена изненада дори и себе си, когато прошепна в нощта:

– Те са още живи.

Очите угаснаха. Когато погледна към Роуан, видя, че той дори не е отворил своите.

Но знаеше, че воинът е разбрал всичко.

Дориан Хавилиард стоеше пред масата със закуската на баща си с ръце зад гърба. Кралят бе пристигнал преди броени минути, но не му бе казал да седне. Някога Дориан щеше да възрази. Но след магията, бъркотията, в която Селена го бе забъркала, и другия свят, който видя в тунелите... всичко се бе променило. Най-доброто, което можеше да прави днес, е да се снишава, да не предизвиква вниманието на баща си или на когото и да било към себе си.

Затова Дориан остана прав и зачака.

Кралят на Адарлан привърши с печеното пиле и отпи от течността в кървавочервената си чаша.

– Много си мълчалив днес, принце. – Завоевателят на Ерилея посегна към чинията с пушена риба.

– Чаках да ме заговориш, татко.

Черните като нощта очи се спряха върху него.

– Доста необичайно.

Дориан се напрегна. Само Селена и Каол знаеха истината за магията му, но Каол му бе обърнал гръб толкова категорично, че той не искаше да дава обяснения на приятеля си. Този замък обаче бе пълен с шпиони и подмазвачи, които искаха да използват всичко научено, за да пробият нагоре. Бяха готови да предадат и самия престолонаследник. Кой знаеше дали някой не бе присъствал, скрит в коридорите или в библиотеката? Или пък не бе намерил книгите, скрити в стаята на Селена? Дориан вече ги бе преместил долу в гробницата, където ходеше всяка нощ. Не за да търси отговори на въпросите, които го измъчваха, а само за да изкара час в блажена тишина.

Баща му продължи да се храни. Дориан бе канен в личните му покои само няколко пъти досега. Те бяха големи колкото имение, с библиотека, столова и съвещателна зала. Заемаха цяло крило от стъкления замък, поставено срещу това на кралицата, майката на Дориан. Родителите му никога не споделяха ложето си и той не искаше да знае защо.

Видя, че баща му го гледа. Утринното слънце минаваше през изкривената стъклена стена и правеше всеки белег и всяка бръчка по лицето му още по-отвратителни.

– Днес ще забавляваш Едион Ашривер.

Дориан се постара да запази спокойствие, доколкото бе възможно.

– Мога ли да попитам защо?

– След като генерал Ашривер не успя да доведе хората си тук, има свободно време в очакване на Гибелния легион. Ще е добре и за двамата да се сближите – особено предвид скорошния избор на приятели, който направи.

Студената ярост на магията полази по гръбнака му.

– При цялото ми уважение, татко, имам две срещи, за които да се приготвя, и...

– Това не е молба – продължи да яде баща му. – Генерал Ашривер е уведомен. Ще го намериш пред покоите си по обяд.

Дориан знаеше, че трябва да си замълчи, но попита:

– Как може да търпиш Едион? Защо го остави жив? Че и генерал?

Не можеше да спре да се чуди на това още от пристигането на нахалника.

Баща му се усмихна хитро.

– Гневът на Едион е полезно оръжие, а и той умее да държи народа си под контрол. Няма да рискува да ги избия, не и след като му отнех толкова много. Обуздал е много потенциални бунтове на север заради този си страх. Той знае, че именно неговият народ – обикновените хора – ще пострада първи.