Матю Стоувър: Острието на Тишал

Изглеждаше някак познато , но не можех да си спомня къде съм го виждал преди.

— Сега разбра ли ме? — попита той. — Ако Майкълсън не се дипломира, няма да се дипломираш и ти.

Светът под мен се разклати и аз се вкопчих в облегалките на креслото, за да не полетя в междузвездното пространство.

Да не се дипломирам ? Никога да не отида в Отвъдие? Това не беше дори смъртна присъда — това беше полъхът на брадвата на палача. Причерня ми пред очите. Когато отново бях в състояние да говоря, първото, което ми хрумна, беше да блъфирам.

— Не можете да направите това! Дори само да си помислите да ме изхвърлите, баща ми…

— Ще ми бъде благодарен, знаеш добре това.

Това ме накара да млъкна за момент. Знаех, че е прав.

— Но аз ? Хайде, Ад… ъъъ, ректоре. Искам да кажа… Божичко, трябваше да се дипломирам още миналия семестър, но се забавих заради операциите… Ако ме изхвърлите, ще ходя с тая физиономия до края на живота си! Ако съм Актьор, е друга работа, но…

Главата на Чандра се поклати върху тънкия му врат; той изглеждаше много стар и слаб, но все още беше опасно отмъстителен, като изкуфял крал.

— Това момче Майкълсън — рече той, — патронът му е Марк Вило.

— Гангстерът? — попитах аз смаяно.

Баща ми говореше за него от време на време, за това как позори цялата ни каста.

— Той беше, ъъъ… тук днес. Той е… той е много заинтересован Майкълсън да продължи напред. Крайно заинтересован. Той, ъъъ… той… — Чандра се извърна и се изкашля, за да скрие треперенето в гласа си. — Той ме попита за семейството ми .

— Аха. — Сега вече разбрах. Администраторът беше решил да се справи с проблема, като го прехвърли на моите рамене. Глупаво — баща ми би му се изсмял и би направил някои оскърбителни коментари за цялата каста на Администраторите, с тяхното малодушие и склонността им да прехвърлят отговорността в чужди ръце.

Но на мен не ми беше до смях. Спомних си дочутия разговор между двама от Работниците на баща ми, когато единият помагаше на другия да се измъкне от наказателния кафез: „Предполагам, че най-доброто, на което можеш да се надяваш, е да оставаш незабележим.“

Мен ме бяха забелязали. И простият факт, че той беше от по-нисша каста, нищо не значеше. Това мекотело държеше бъдещето ми в ръцете си и не можех да направя нищо друго, освен да се усмихна и да приема нещата, както подобава на един Бизнесмен.

— Добре, ректоре — казах аз, стараейки се да изглеждам колкото се може по-уверен. — Дайте да видя досието му.

Облегнах се на набраздената с канелюри колона на арката, отделяща фитнесзалата от основното помещение на физкултурния салон, и надникнах вътре. Потърках еластичната бяла предпазна маска, покриваща резултата от последната ми операция; през невронните блокировки се процеждаха достатъчно усещания, че да имам постоянен сърбеж чак до костите. Някой ден, в Отвъдие, тези операции щяха да ми позволят да се представям за един от Първия народ, елфоподобните туземци от северозападния континент. Те бяха най-великите магьосници на Отвъдие; може би никога нямаше да мога да се сравнявам с тях, но и аз си имам някои таланти.

Залата зад гърба ми беше пълна със студенти от потока по Бойно майсторство, млатещи се по сорботановите 2 2 Сорботан — високоеластичен синтетичен полимер на основата на уретана. — Б.пр. брони с утежнени ратанови мечове.

Майкълсън се открояваше в претъпканата фитнесзала. Студентите по магия избягваха да идват тук преди късния следобед, когато неандерталците от Бойния поток отиваха на занятия или излизаха на турнирните арени. Майкълсън беше единственият в залата, който е под сто килограма; дори няколкото присъстващи жени бяха с поне десет-единайсет кила по-тежки от него. Той лежеше по гръб на лежанката и вдигаше тежести с изкривено от напрежение лице.

Когато започнах да си проправям път през фитнесзалата, един от неандерталците сръчка съседа си в ребрата.

— Гле’й! — Той ми прегради пътя. Хипертрофиралите му гръдни мускули играеха. Издигаше се може би на около трийсет сантиметра над мен. — К’во става, магьосничке? Не трябва ли да стоиш някъде на колене?

Озъбих се под маската си, докато го заобикалях.

— Иска ти се да бях момиче. Така щеше да имаш избор между три дупки вместо двете, между които трябва да избира твоето приятелче. — Отминах нататък, оставяйки намръщения студент от Бойния поток да се опитва да проумее по какъв точно начин са го обидили.