Джордж Мартин - Сблъсък на крале

Същата нощ си легна върху тънкото одеяло на коравата земя и зяпна голямата червена комета. Кометата изглеждаше възхитителна и страшна в същото време. „Червения меч“, така я беше нарекъл Бивола; твърдеше, че приличала на меч, с все още нажежено до червено от ковашката пещ острие. Когато Аря примижеше и я погледнеше от подходящ ъгъл, също можеше да види меч, само че за нея не беше нов меч, беше Лед, големият меч на баща й, от гъвкава напластена валирианска стомана, а червеното беше кръвта на лорд Едард по острието, след като сир Илин, Кралската справедливост, беше отрязал главата му. Йорен я бе накарал да извърне глава, но все й се струваше, че кометата изглежда така, както щеше да е Лед след това.

Когато накрая заспа, засънува родния си дом. Кралският път извиваше покрай Зимен хребет към Вала и Йорен бе обещал, че ще я остави там, без никой да разбере коя е била. Жадуваше отново да види майка си и Роб, и Бран и Рикон… но този, за когото най-много мислеше, беше Джон. Искаше й се ако може някак да стигнат до Вала преди Зимен хребет, така че Джон да може да й разроши косата и да я нарече „сестричке“. Тя щеше да му каже „липсваше ми“ и той щеше да й каже същото в същия миг, както винаги си бяха казвали разни неща едновременно. Това щеше да й хареса. Това щеше да й хареса повече от всичко друго на света.

Утрото на рождения ден на крал Джофри изгря светло и ветровито, с дългата опашка на голямата комета, провиждаща се зад високите пъплещи облаци. Санса я гледаше от прозореца си на кулата. После дойде сир Арис Оукхарт да я придружи до полето на турнира.

— Какво означава според теб? — попита го тя.

— Слава за вашия годеник — тутакси отвърна сир Арис. — Вижте как пламти на небето днес, на рождения ден на Негова милост, сякаш самите богове са вдигнали знаме в негова чест. Простолюдието я е нарекло „Кометата на крал Джофри“.

Нямаше съмнение, че това са казали на Джофри. Санса не беше толкова сигурна.

— Чух, че слугите я наричат „Опашката на дракона“.

— Крал Джофри седи на трона, на който някога е седял Ерон Дракона, в замъка, построен от неговия син — каза сир Арис. — Той е наследникът на дракона — а пурпурът е цветът на дома Ланистър, още един знак. Тази комета е изпратена да възвести издигането на Джофри на трона, не се съмнявам. Означава, че той ще триумфира над враговете си.

„Наистина ли? — зачуди се тя. — Нима боговете ще са толкова жестоки?“ Майка й сега беше един от враговете на Джофри, брат й Роб — друг. Баща й беше убит по заповед на краля. Трябваше ли Роб и майка й също да умрат след него? Кометата наистина беше червена, но Джофри беше не по-малко Баратеон, отколкото Ланистър, а техният герб беше черен елен на златно поле. Не трябваше ли боговете да изпратят за Джофри златна комета?

Санса затвори дървените капаци и рязко се извърна от прозореца.

— Днес изглеждате прекрасно, милейди — каза сир Арис.

— Благодаря ви, сир. — Знаеше, че Джофри ще държи да присъства на турнира в негова чест, и беше положила грижи за лицето и облеклото си. Беше облякла рокля от светлочервена коприна и си бе сложила мрежичка от лунни камъни на главата — подаръка й от Джофри. Роклята беше с дълги ръкави, за да скриват отоците по ръцете й. Те също бяха подарък от Джофри. Когато разбра, че Роб се е провъзгласил за крал на Севера, той побесня и изпрати сир Борос да я бие.

— Тръгваме ли?

Сир Арис й предложи ръката си и тя се остави да я изведе от стаята. След като беше длъжна да търпи някой от Кралската гвардия да я води на всяка крачка, предпочиташе да е той. Сир Борос беше избухлив, сир Мерин хладен, а сир Престън от своя страна се държеше с нея като с малоумно дете. Арис Оукхарт беше учтив и беше склонен да разговаря сърдечно с нея. Веднъж дори възрази, когато Джофри му заповяда да я удари. Накрая все пак я удари, но не толкова силно, колкото щяха да го направят сир Мерин или сир Борос, и поне беше възразил. Другите се подчиняваха безпрекословно… освен Хрътката, но Джофри никога не искаше от Хрътката да я наказва. За това използваше другите петима.

Сир Арис имаше светлокафява коса и лицето му не беше съвсем неприятно за гледане. Днес бе почти ослепителен с белия си копринен плащ, закопчан на рамото с игла с формата на златен лист; а на гърдите на туниката му с блестящ златен конец беше извезан кичест дъб.

— Кой според вас ще спечели почестите на деня? — попита Санса, докато слизаха по стълбите.

— Аз — отвърна усмихнат сир Арин. — Но се боя, че триумфът ми ще е без вкус. Полето за изява ще бъде малко и жалко. Ще се включат не повече от две двадесетици, включително скуайърите и свободните конници. Не е голяма честта да свалиш от седлото неопитни зелени момчета.