Джордж Мартин - Пир за врани

Алерас слушаше напрегнато. Примигваше от време на време, но нито веднъж не се изсмя, нито го прекъсна. Когато Сам свърши, го пипна по челото с тънката си кафява ръка и рече:

— Спести си петака, Сам. Теобалд няма да повярва и на половината на това, но някои биха могли. Ще дойдеш ли с мен?

— Къде?

— Да говорим с един архимайстер.

„Трябва да им го кажеш, Сам — беше казал майстер Емон. — Трябва да го кажеш на архимайстерите“.

— Добре. — Можеше да се върне и утре при сенешала, с петак в шепата. — Далече ли е?

— Не. На Острова на гарваните.

Не им трябваше лодка, за да стигнат до Острова на гарваните: стар дървен мост го свързваше с източния бряг.

— Гарванарникът е най-старата постройка в Цитаделата — каза Алерас, щом прехвърлиха мудните води на Медовината. — Казват, че в Героичния век уж бил укрепление на пиратски главатар, който ограбвал кораби, плаващи по реката.

Мъх и диви лози покриваха стените, гарвани крачеха по бойниците вместо стрелци. Подвижният мост не беше вдиган сигурно от столетия.

Зад стените на замъка беше студено и сумрачно. Древно язово дърво изпълваше двора. Изваяното на ствола му лице беше обрасло със същия тъмночервен мъх, който висеше натежал от белите му клонаци. Половината клони като че ли бяха голи, но тук-там още шумяха червени листа и там гарваните най-обичаха да кацат. Дървото беше пълно с тях, имаше и още в сводестите прозорци горе, около целия двор. Земята беше изпъстрена от курешките им. Докато пресичаха двора, един плесна с криле над главите им и всички се разгракаха.

— Покоите на архимайстер Уолгрейв са в западната кула, под белия гарванарник — каза Алерас. — Белите гарвани и черните се карат като дорнци и Пограничници, тъй че ги държат отделно.

— Архимайстер Уолгрейв ще разбере ли какво му разказвам? — зачуди се Сам. — Ти каза, че умът му блуждаел.

— Има си хубави дни и лоши — отвърна Алерас, — но ти няма да се видиш с Уолгрейв. — Отвори вратата към северната кула и започна да се изкачва. Сам се затътри след него. Отгоре се носеше пърхане и грак, и сърдит крясък на гарвани, недоволни, че ги тревожат.

Най-горе на стълбището, пред врата от дъб, седеше блед русокос младеж, някъде на годините на Сам, зяпаше втренчено в пламъка на свещ с дясното си око. Лявото му беше скрито под кичур светлоруса коса.

— Какво гледаш? — попита го Алерас. — Съдбата си? Смъртта си?

Русият младок извърна око от свещта и примига.

— Голи жени. Тоя пък кой е?

— Самуел. Нов новак, дошъл е да види Мага.

— Цитаделата не е каквото беше — оплака се русият. — В днешно време взимат какви ли не. Тъмни псета и дорнци, прасчовци, сакати, кретени, сега и облечен в черно кит. А аз тука си мислех, че левиатаните били сиви. — Пелерината му бе скъпа, на зелени и златни ивици. Беше много красив, макар очите му да бяха лукави, а устата — зла.

Сам го позна.

— Лео Тирел. — Щом каза името, се почувства като седемгодишно момченце, готово да намокри гащите. — Аз съм Сам, от Рогов хълм. Синът на лорд Рандил Тарли.

— Сериозно? — Лео го изгледа отново. — Май си ти. Баща ти каза, че си мъртъв. Или просто така му се е искало? — Ухили му се. — Още ли си страхливец?

— Не — излъга Сам. Джон го беше превърнал в заповед. — Ходих отвъд Вала и се бих. Наричат ме Сам Убиеца. — Не разбра защо го каза. Думите сами се изплъзнаха от устата му.

Лео се изсмя, но преди да успее да каже нещо, вратата зад него се отвори.

— Влизай тука, Убиец — изръмжа мъжът на прага. — И ти, Сфинкс. Веднага.

— Сам — каза Алерас. — Това е архимайстер Марвин.

Марвин носеше верига с много знаци на бичия си врат. Като оставим това, приличаше повече на пристанищен побойник, отколкото на майстер. Главата му беше много голяма за тялото му, а издадените напред рамене и четвъртитата челюст му придаваха вид на човек, който се кани да откъсне нечия глава. Макар и нисък и тромав, беше с широки гърди и рамене, със закръглено бирено шкембе, изпънало връзките на кожения елек, който носеше вместо халат. От ушите и ноздрите му стърчаха настръхнали бели косми. Челото му беше ниско, носът му беше чупен неведнъж, горчивец беше оцапал зъбите му с ръждивочервено. И имаше най-огромните ръце, които Сам беше виждал.

Когато Сам се поколеба, едната от тези ръце го сграбчи под рамото и рязко го дръпна през вратата.

Стаята беше голяма и кръгла. Книги и свитъци бяха разхвърляни навсякъде, пръснати по масите и струпани на пода на купища от по четири стъпки. Избелели гоблени и дрипави карти покриваха каменните стени. В огнището под медно котле пращеше огън. Каквото и да имаше в котлето, миришеше на изгоряло. Ако не се брояха пламъците, единствената светлина идваше от висока черна свещ в средата на стаята.