Брент Уийкс - Черната призма

Той се изкиска. Рутгар бе най-цивилизованата и процъфтяваща нация в Седемте сатрапии, а като зелена притегляща Карис естествено би изпитвала силно влечение към Злачните равнини. Кървавата гора пък бе мястото, откъдето произхождаше родът ѝ, и тя не бе бродила сред червените секвои от младини.

— Тогава защо не съкратим пътешествието? Мога да те откарам дотам със скул.

— До Тирея? Тя е от другата страна на морето.

— Отивам да се справя с един цветен бяс. — „А може и да нямам още много възможности да съм близо до теб.“

Тя се намръщи.

— Напоследък сякаш има много бесове.

— Винаги изглежда така. Помниш ли миналото лято, когато имаше шестима за шест дни, а после нито един за три месеца?

— Всъщност си прав. Какъв е? — попита тя. Като повечето притеглящи, изпитваше особено възмущение, когато някой бяс бе от нейния цвят.

— Син.

— Аха. Значи предполагам, че ще тръгнеш веднага. — Карис знаеше за особената омраза, която питае Гавин към сините бесове. — Чакай малко, ще издирваш син бяс… в Тирея? — попита и се обърна да го изгледа с хипнотичните си зелени очи с червени точици.

— Ами всъщност точно край Ру. — Той прочисти гърло.

Тя се засмя. На трийсет и две имаше съвсем леки бръчици — за съжаление повече от мръщене, отколкото от усмивки, но трапчинките ѝ си бяха същите. Просто не беше справедливо. След като я познаваше от толкова години, не трябваше да е възможно хубостта ѝ да бръкне в гърдите му, да го стисне за сърцето и да му изкара дъха. Особено след като никога не би могъл да я има.

— Тирея е на хиляда левги от Ру!

— Най-много двеста. И ако престанеш да губиш от дневната светлина, за да спориш с мен, може би ще успея да стигна дотам преди мръкване.

— Гавин, това е невъзможно. Дори за теб. А и да беше възможно, не мога да искам…

— Не си искала. Аз сам изявих желание. Кажи, наистина ли би предпочела да прекараш две седмици на корвета? Днес времето е ясно, но знаеш как се надигат онези бури. Чух, че при последното ти плаване си позеленяла толкова, че би могла да притегляш от собствената си кожа.

— Гавин…

— Нали става дума за важна мисия? — попита той.

— Бялата ще те убие. Образуваш ѝ язва. Буквално.

— Аз съм Призмата. Това трябва да си има и положителните страни. И обичам да карам скул.

— Невъзможен си — предаде се тя.

— Всички си имаме по някой специален дребен талант.

Кип се събуди от миризмата на портокали и дим. Все още бе горещо, вечерното слънце проникваше през листата, за да погъделичка лицето му. Някак си бе успял да стигне до една от портокаловите горички, преди да припадне. Взря се между дългите идеално прави редове дървета, оглеждайки за войници, преди да се надигне. Все още чувстваше главата си размътена, но миризмата на дим прогонваше всякакви мисли за самия него.

Тръгна към края на портокаловата горичка. Вонята се усили, а въздухът натежа. Кип зърна в далечината проблясъци на светлина. Излезе от горичката и видя как слънцето залязва зад дома на алкалдесата, най-голямата сграда в Ректън. Пред очите му то промени прекрасния си наситено червен цвят в по-тъмен и гневен. После Кип видя отново светлината — огън. Гъст дим блъвна внезапно към небето и сякаш по сигнал още дим се заиздига от десетки други места в селото. После за броени мигове се превърна в бушуващи огньове, издигащи се на десетки крачки над покривите.

Чу писъци.

В портокаловата горичка лежаха останките на стара статуя. Хората от селото я наричаха Строшения човек. По-голямата част се бе разпаднала през вековете след рухването ѝ, но главата още си стоеше почти цяла. Много отдавна някой бе издялал стъпала в пречупения врат. Главата бе достатъчно висока, за да можеш от нея да гледаш как слънцето залязва над портокаловите дървета. Това бе любимото местенце на влюбените. Кип се закатери тромаво по стъпалата.

Селото гореше. Стотици пешаци го бяха обградили в голям рехав кръг. Докато пламъците изкарваха селяните от скривалищата им, Кип видя как конниците на крал Гарадул приготвят копията. Видя и старата госпожа Делклара и шестимата ѝ синове, каменарите. Най-едрият, Микаел, я носеше на якото си рамо. Крещеше на другите, но Кип не можеше да го чуе какво казва. Братята се затичаха заедно към реката, явно с надеждата да намерят безопасност там.

Нямаше да успеят.

Когато ускориха до галоп, може би на трийсетина крачки от бягащото семейство, конниците наведоха копията.

— Залегни! — изкрещя Микаел толкова високо, че Кип го чу.