Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Погледна затворника, който непрекъснато се озърташе към една от стените на килията си все едно говореше с някого. Напълно възможно беше да е полудял по вина на Гавин. В края на краищата той бе този, който го беше държал сам, затворен в клетка шестнайсет години. Но не беше от грешките, които можеше да поправи.

Гавин се облегна на своята страна на прозореца, притиснал длани в безукорния и несъкрушим жълт луксин срещу ръцете на големия си брат.

— Съжалявам, братко. Съжалявам, ако съм те подлудил, и съжалявам, ако винаги си бил такъв, а аз така и не съм го знаел. Но не мисля, че мога да те пусна. Не и такъв, какъвто си. Моят свят се разпада. Няма да те лъжа за това. Убих едно момиче. Губя цветовете си. Загубих жената, която обичам. Аз… губя всичко. Но не съм загубил ума си и в това съм над теб.

Усети внезапна вълна покой, която го заля като цунами, заличи всичко на пътя му, погреба възраженията му, разби протестите му. Брат му заслужаваше да е тук. Може би не трябваше просто да са си разменили местата… може би Гавин не трябваше да е добрият брат в ума си сега, след като бе разбрал, че затворникът е лошият брат. Но брат му беше лош брат. Лош човек. Опасност.

Ако семето на мегаломанията вече бе покълвало, когато беше на деветнайсет години, какво ли щеше да му е причинила безграничната власт, ако Гавин го беше оставил да върви свободен по света преди всички онези години?

Може би дори беше направил добре, а не просто най-малкото лошо нещо. Може би заключването на брат му беше справедлив акт.

А може би не. Все едно. Пое си дълбоко дъх.

— Ти започна войната нарочно, за да събереш съюзници около себе си, нали? Помете онова село, в което се бях крил, и тогава други хора се стекоха към мен. Просто за да ти се опълчат. Можеше да ме принудиш да се предам. Щях да се предам. А след онзи първи сблъсък, в който моите хора спечелиха, ти уби пратеника ни. Защо трябваше да го направиш? Трябваше само да проявиш снизхождение към хората ми и можеше да ме имаш. На баща ни ли беше идеята, или твоя?

Дазен бързо изръмжа нещо на стената.

— Виж, брат ми, колкото и хубаво да е спретнал Луцидоний тази малка шашма, не върши работа за някои видове заплахи. Вземи Илита. Кои сатрапии ще гласуват да се тръгне на война, за да се върне Илита в лоното? Нито една. Но един промахос би могъл да го направи. Аборнейците мамят с вноските си от десетилетия. Парийците почти не обръщат внимание на Хромария. Рутгарците открито манипулират и доминират с богатството си и с лъжите си. Тирейците… предполагам, че не съм в много добра позиция да казвам какво е станало с Тирея, откакто войната промени всичко. Прав ли съм?

— Да. — Стомахът му беше кипнал. Чувстваше болки в ставите си.

— Мислиш ли, че Портите на Вечния мрак ще останат завинаги затворени?

— А, аморфната заплаха отвъд Портите на Вечния мрак — каза Гавин. — Ти поне си изучавал история. Призма Сайид Талим почти успява да се наложи да го обявят за промахос, за да се противопостави на „армадата“, която чака отвъд портите. Това е било преди четирийсет и седем години. Дълго време за чакане на една армада.

— Огледай се, Гавин, и ти ми кажи дали това, с което разполагаме, върши работа.

Гавин дори не беше успял да накара Спектъра да обяви война, дори след като Тирея беше изгубена и Аташ нападнат. Как бе възможно това? Брат му беше прав. Системата им беше разбита и беше нужен мъж с воля, за да направи нещо ново.

— Войната е единственият начин да бъдеш обявен за промахос — каза Дазен. — Нужна ти е голяма криза. Ти беше идеалната ни възможност. Можеше да се престорим, че тръгваме след теб с неохота. Ти беше моят брат. Беше синът на Андрос Гайл. Никой нямаше да помисли, че е тактически ход. Но ти непрекъснато се опитваше да приключиш нашата война преди да е започнала истински.

На Гавин му призля.

— И генерал Делмарта. Твой човек ли беше той през цялото време? — Тъкмо избиването на аташийската кралска фамилия от генерала не само беше мобилизирало сатрапиите срещу Гавин, но също така бе премахнало една от фамилиите, противопоставящи се на Андрос Гайл.

— Бяха петдесет и седем души. Ти изби повече в стълкновението при Табашки поток.

— Различно е, когато е хладнокръвно.

— Нима? — попита затворникът. — Прави ли ги това по-малко мъртви? — Примига и се озърна към стената все едно, че някой му говореше.

Гавин не отвърна.

— Ти ми кажи, брат ми — каза затворникът. — Искрен въпрос, защото нямам как другояче да науча отговора: колко неприятности си имал от Аташ след нашата война?