Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Чакането му даде време да помисли за порива на творческа гениалност, който го беше обзел в строителството на този затвор. Беше построил първата, синята килия за месец, а след това беше прекарал близо година в строежа на всички останали. Зачуди се колко ли различен щеше да е светът, ако просто беше убил брат си и бе насочил вниманието си към борба със Спектъра и към поправяне на несправедливостите, които виждаше навсякъде. Загуба, и то само заради един човек.

Така и не бе събрал кураж да го премахне. Така и не бе намерил смелост да го убие хладнокръвно.

Бавно, много бавно, кълбото изникна пред погледа му, а след това бавно се намести и застина. Имаше плъзгач, който трябваше да издърпа, за да се открие прозорецът, но Гавин впери поглед в плъзгача, уплашен да го дръпне.

Нелепо. Беше дошъл тук, за да умре. Беше тук, за да пусне брат си. Това трябваше да е лесно. Всичко беше свършило. Сърцето му заблъска гневно в гърдите и той си помисли, че ще спре. Гърлото му се стегна. Потеше се.

Дръпна плъзгача.

Един мъж налетя от другата страна и замахна с нещо право към лицето му.

Гавин отскочи. Луксиновата факла на брат му удари жълтия луксинов прозорец, пръсна се и от нея бликна жълта ярка вода. Но затворникът не беше приключил. Не се изсмя хладнокръвно, че го е изплашил. Нападна с яростта на побеснял вълк, заудря бясно с луксиновата факла по прозореца, докато дървената ѝ дръжка не се счупи.

— Шибаняк! — изрева затворникът. — Ще убия и теб, и всички, които си обичал. Ще ти откъсна шибаната глава и ще те я навра в задника.

Гавин го гледаше и мълчеше. После сложи факлата, която държеше, в една скоба на стената.

— Чуваш ли ме, Гавин? — извика затворникът. — Мислиш се за много умен, а? Знаеш ли какво? Умен си. Винаги си искал да казвам, че си по-умният. Знаеш ли какво? Да, ти си по-умният. Знаеш ли какво още си ти? Ти си по-слабият. Чудил ли си се изобщо някога защо аз съм любимецът на баща ни? Виж това. Този затвор. Гениален е. И жалък. Мислех си, че си го направил, за да докажеш, че си по-умен от мен. Но вече знам. Направил си го, защото не можеш да ме убиеш. Защото те е страх.

— Точно затова татко ме обича — продължи да крещи затворникът. — О, аз съм и неговото разочарование, разбира се. Той искаше умен, безскрупулен и безстрашен син, но трябваше да избере един, и избра мен. И правилно избра, безгръбначно нищожество такова! Защото аз мога да затая злобата. Мога да я откърмя, да я храня, да я отгледам. И го правя. Ти ще седиш там навън, притеснен и угрижен. Точно както докато беше дете, нали? Още сънуваш кошмари, нали? Още се будиш разплакан, нали? Още ли се напикаваш, Гавин? Е, имаш сериозна причина за това. Аз идвам!

Затворникът беше толкова близо, че слюнката му зацапваше прозореца.

— Би могъл да ме убиеш — продължи той. — Но няма да го направиш. Бас слагам, че си го мислиш всяка сутрин, когато ми пращаш хляба. Бих могъл да го отровя, мислиш си. Бих могъл просто да спра да го храня, казваш си. Но не можеш. Нямаш го в себе си. Знаеш ли, Гавин, ти си прав. Нямаш го, но аз го имам. Ако позициите ни бяха обратни, щях да съм те убил, докато лежеше в безсъзнание при Разцепената скала. Щях да ти отрежа главата, да я напълня със собствените ти говна и да я набуча на пика. Защото така се печели, Гавин. Така показваш, че не може да ти се противят. Мир чрез терор, Гавин. Това сигурно дори е неразбираемо за тебе, нали? Не, ти си като майка ни, цялата мили лъжи и манипулации. Тя…

— Майка е мъртва — каза Гавин. Не искаше Дазен да я петни в гнева си.

— Майната ѝ — изръмжа Дазен. — Колкото и добра лъжкиня да беше, така и не си направи труда поне да се престори, че не те обича повече от мен.

„Какво?“

— Ти ли я уби? — попита Дазен, видял пропукване в бронята на Гавин в стъписването, изписало се на лицето му. — Изповяда ли я първо? Какво ти каза тя? Мислиш ли, че е била искрена с теб, дори тогава? Или те е скланяла да направиш каквото тя иска, дори тогава? Може да е мъртва, но се обзалагам, че те е изработила, нали? Мръсна кучка!

— Говориш за родната си майка, идиот! — каза Гавин.

— И какво ще направиш, братчето ми? Ще ме спреш ли? Няма да го направиш, както винаги. Ще ме очакваш и ще сънуваш кошмари. Измъкнах се от другите затвори, ще се измъкна и от този. Знаеш ли, наистина се притесних, когато попаднах в зеления. Мислех, че синият е единственият, а зеленият… това беше жестоко, брат ми, гениално. Тогава помислих, че трябва да има седем затвора, по един за всеки цвят. Но няма, нали?