Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Джил започна да се смее. На Гавин Грейлинг му отне повече време да загрее.

— Да не би да говорите за стражеви командир Ка… Оу! — извика, понеже Джил го перна по крака с копието си.

Гавин Грейлинг погледна брат си ядосано, а след това пребледня.

— Извинете, сър. Желаете ли да я повикаме? Имам предвид стайната робиня, милорд. Не стражеви командир… Макар че… Хм…

Гавин знаеше, че не бива да се държи с черногвардейците като със свои лични куриери. Това, че предлагаха доброволно услугите си, можеше да им донесе неприятности. Не, беше заделил време да поговори с момчетата, за да създаде някаква връзка с тях и да се увери, че не са наемни убийци. Нямаше да зареже тази връзка само заради недоволстващите си слабини.

Но беше на ръба.

Вратите зад него се затвориха и той бавно тръгна към картината. Беше изтощен. Огледа внимателно картината и скритата панта и не видя никаква следа от намеса. Рамката имаше нужда от ново покритие обаче. Мазното на пръстите му беше изтъркало и бе загладило един от ръбовете. Трябваше да прикрие това. Дръпна и я отвори.

Панелът, под който беше течният жълт луксин, беше непокътнат, инертен, докато алармата не вкараше въздух в него и не го накараше да заблести смътно. Алармата не се беше задействала.

Той притегли свръхвиолет и проникна по-надълбоко, натисна свръхвиолетът в панела от адски камък, усети влакната, които бе оставил там, толкова тънки, че щяха да се скъсат при най-лекия допир… толкова тънки, че щяха да му кажат дали някой е бъркал тук. Усети механизма. Беше непокътнат.

За един безумен миг си помисли, че всичко това е грешка. Дазен все още беше в синия затвор! Нищо не се беше объркало! Просто бе изпаднал в паника, защото беше загубил синьото. Защото го беше споходил лош сън как Дазен се измъква… от което се бе опасявал шестнайсет години, тъй че не беше чудно след загубата на синьото.

Само че Третото око също бе казала, че брат му се е измъкнал от синьото.

Но ясновидците също грешат, нали?

Не и тя.

Притегли надолу по улея. Беше се изместил. Беше се изместил към зелено.

Значи Дазен се беше измъкнал от синьото, но все още беше затворен в зеленото. Синята аларма не се беше задействала, но по някое време Дазен беше получил храна. Беше получавал син хляб в зеления затвор, но не се беше измъкнал. Или зеленото го беше влудило достатъчно, за да не може да мисли ясно, или синият хляб, осветен от зелена светлина, се бе оказал спектрално твърде близо, за да даде на Дазен годен за използване луксин. Беше затворен в зеленото и беше жив.

Дазен не биваше никога да се подценява, но това не беше катастрофа. Все още не.

Огромната тежест не падна съвсем от раменете на Гавин, но се намести до по-удобно положение. Този спешен случай поне можеше да изчака до заранта. Не беше готов да се изправи срещу Дазен, не и след този ден. Щеше да си отдъхне и чак тогава да застане срещу брат си. Утре.

Отиде до писалището, взе сгънатите искрящи наметала и кутията с колодата карти и ги прибра. Още проблеми за утре. Винаги имаше още проблеми за утре. Отиде до леглото си и започна да се съблича. Хвърляше дрехите си безразборно и изведнъж се ядоса. Къде беше Марисия все пак? Графиците можеха да почакат. Искаше я тук. Изруга.

Истината беше, че се ядосваше на Карис, че е толкова недостъпна. И му липсваше Марисия — и не само заради възхитителните ѝ креватни умения. Не искаше да спи сам тази нощ. Искаше да държи в ръцете си тялото ѝ, да усеща меката утеха на извивките ѝ. Да се събуди, да я прегърне и да заспи пак. Искаше да я вземе в банята заранта, а след това да я накара да среши косата му, да го намаже с благовония, да го облече и да го изпрати да завладява отново света с бистър ум.

А тя беше отишла да върши нещо си, вместо да му служи.

Това беше неблагодарно, нечестно. Повечето пъти, когато Марисия беше извън покоите му, беше, за да му служи.

Пъхна се под завивките, в размътената му глава се повъртяха още няколко мрачни мисли, после заспа.

Посред нощ му стана студено — сигурно беше избутал завивките. Пресегна се да ги дръпне върху себе си, но усети дълга коса над чатала си, а след това целувка. Тя хвана ръцете му и ги избута до бедрата му, подсказвайки му да не се намесва.

О, Марисия. Ако човек можеше да се влюби в робиня…

Марисия го задоволяваше така, както правеше всичко друго: ефикасно и добре. Беше правила това и преди, когато той се беше връщал от пътувания и не я заварваше, когато се върнеше, или дори просто когато усетеше, че е гладен за насладите на плътта. Събуждаше го полека и приятно, а после го яздеше до бързо облекчение. Беше като предлагане на храна по време на поход: засищаше глада му колкото може по-бързо и се замесваше колкото може по-малко в текущата работа. Странна жена, но Гавин нямаше да я замени и срещу целия свят.