Чарлз Ингрид - Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)

Колин си пое дъх, погълнат от спомени.

— И заради това започнаха да те смятат за светец.

— Предполагам. Няма за какво друго да бъде. Амбър, не мога да ти обещая, че подобно нещо може да бъде повторено. Ще бъде гавра с чувствата ти. Господ изцерява, не аз. Не мога да ти обещая Божията намеса.

Тя запретна решително ръкави. Светлините затрептяха върху татуираните фигури.

— Може и да е така. А сега ми кажи какво стана с Роулинс?

Колин зяпна от учудване.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво искам да кажа ли? Какво си мислиш, че искам да кажа? Вие се озовахте в клопка в дракското посолство, а и двамата излязохте живи. Само че ти беше със строшени ребра. Знам, че нещо се е случило с Роулинс. Беше като замаян цял месец след това и вървеше подире ти, сякаш го водеше на невидима каишка. Всички преживяхме по нещо на Бития. Интересува ме какво се е случило с вас.

Преподобният поклати глава.

— Пое с гърдите си изстрел, предназначен за мен. Но… не умря.

— Обаче умираше.

— Може би — изведнъж Колин се почувства ужасно стар. — Амбър, аз не съм човекът, с когото преживя онова приключение в Лазертаун. Не съм дори човекът, с когото отиде на Бития. Всичко това ми струва много… цена, която тепърва предстои да платя.

— Тъкмо затова съм тук. Моля те! Опитай се да ми помогнеш! Да опитаме заедно.

Колин втренчи поглед в нея. Въпреки че в стаята нямаше прозорци, усещаше, че отвън все още е нощ.

— Е, добре — въздъхна той. — Вземи ръката ми и виж дали ще успееш да намериш пътя към него.

Амбър задържа ръцете на стария проповедник в своите. Сбръчканата съсухрена кожа сочеше истинската му възраст. Пръстите му имаха мазоли като на човек, цял живот занимавал се с физически труд. Закотвена към неговата улегнала мъдрост, към спокойствието, което извираше от дълбините на душата му, тя се хвърли в пространството да търси Джек.

Очакваше, че ще е студено. В началото не долови нищо и продължи да се протяга, докато стана невероятно крехка и прозрачна, превърна се в пояс от прашинки, толкова малки, че да бъдат разнасяни с лекота от слънчевия вятър. Наложи се да направи усилие, за да не бъде разпръсната завинаги из вселената. Беше като хвърчило, рееща се из дълбините на космоса, а Колин бе нейното въже, рулят, който я управляваше.

Възприятията й претърпяха толкова голяма промяна, та вече не знаеше как да търси Джек. И той ли щеше да е прах? Или скала като Колин?

„Не — досети се тя. — Той ще бъде слънцето.“ Веднага щом го осъзна, озърна се за ярки пламъци, ослепителни като слънчевия диск.

Понесе се между световете, без да разчита на карти и указания, без да знае къде се намира, нито къде отива. Откри един пламък, сетне друг, но това не беше Джек дори, но беше човешко същество. И тя продължи нататък.

Някой дърпаше въжето й. Погледна назад и видя, че връзката й с Колин е съвсем изтъняла. Времето бе изгубило значение. „Колко дълго?“ — помисли си. И после: „Колко далече?“ Той продължаваше да я тегли и тя се върна назад, увисна недалеч от него, но без да се прибира в тялото си. В ушите й продължаваха да кънтят хиляди песни, някои объркани, други невероятно мелодични.

— Вземи — чу гласа на Колин. — Амбър, чуваш ли ме?

— Да — прошепна тя с огромно усилие.

— Джонатан установи къде е била последната им акция. Звездните карти не могат да ти помогнат, но разполагам с нещо по-добро. Изработено е за събранието на Скиталците на Океана. Използвай го, за да се ориентираш.

И пъхна нещо в ръката й. Усети допира му — неравен къс скала, загърнат в плат, такова бе въздействието му върху етерното й тяло. Тя го стисна и отново се понесе, този път снабдена с компас, който да я ориентира.

Достигна един свят, който излъчваше болка, и забави своя полет, почувства гигантската скорост на профучаващо тяло и видя невероятен по размери космически кораб, който се приближаваше, а после и планетата, която се разтърси от неговите удари.

Тя се сгърчи от изблика на смърт, болка и страх, от неразбираемите викове, защото унищожената планета не бе населена от хора. Още дълго виковете утихваха в съзнанието й, дълго ечеше грохотът на оръдията.

Тишината се възцари постепенно. Гигантският боен кораб напусна орбита и се отдалечи, оставяйки планетата обгърната в радиоактивно сияние. Амбър прехапа устни и хвърли последен поглед през рамо.

Пясък, помисли си тя. Пясъчна планета, но сега бе лишена от пясъка. Атмосферата й блещукаше в разноцветни светлинки.

Ала нямаше време за губене. Камъкът в ръката й я дърпаше надясно, тя го последва и скоро откри друга слънчева система.