Чарлз Ингрид - Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)

— Спускане след двайсет минути.

Джек разтърка схванатия си врат и се опита да не обръща внимание на компютърния глас.

— Само ни откарай там — рече той.

Този път се обади пилотът:

— Да не мислиш, че е толкова лесно?

— Ще ти кажа какво мисля — отвърна Джек. — Мисля, че противникът е струпал долу големи сили и точно тях трябва да ударим.

Корабът се залюля и насядалите наоколо протегнаха ръце към дръжките. Чу се шум откъм двигателния отсек и Джек предположи, че вече са близо до целта.

Пилотът изсумтя недоволно и прекъсна връзката.

Мъжът, седнал до Джек, поклати глава.

— Тези типове никога не проявяват уважение.

— Ти си върши работата — отвърна троснато Джек. — Спускаме се долу, прочистваме района, а след нас пристига ремонтната бригада, вдига пилоните и задейства предпазния щит. Затова сме тук. Върши си работата, а уважението ще дойде от само себе си.

Лицето на войника видимо побледня.

— Тъй вярно, сър — промърмори той и кимна.

Джек потъна в неспокойно мълчание. Докато оглеждаше войниците, си даде сметка, че не познава повечето от тях в действие. Кой щеше да му пази гърба? Гарнер разговаряше с някакъв новобранец в другата страна на хангара. Джек не чуваше какво си говорят.

„Готови ли сме, господарю?“

— Почти.

„Доста тежка кампания.“

— Зная. — Това беше третият десант за пет дена, но скоро щяха да си възвърнат Океана, да поставят щита и да нанесат още една тежка загуба на драките. „Не са непобедими — помисли си Джек. — Стъпка по стъпка ги изтикваме там, откъдето са дошли!“

Разкопча костюма, взе сонда и започна да проверява електронните показания, въпреки че Фантом вече го бе направил, при това далеч по-добре. Той се намръщи. Отново имаше миниатюрни, почти незабележими утечки. Фантом пак пиратстваше. Джек разтърка уморено слепоочия. Откритието за пореден път подсили намерението му да си вземе нов костюм веднага щом се завърнат на Малтен. Старият вече не беше така надежден… а и беше обитаван от още едно същество, което се бореше за контрол с него. Не бе казал на Фантом, а и не знаеше как ще постъпи съществото, ако разбере, че Джек смята да го изостави.

Дали това би довело до смъртта му? Джек знаеше, че подобна възможност съществува, защото напоследък Фантом показваше повишена активност. Дали не се пробуждаше сходството с паразитните милоски берсеркери? Във всеки случай повече отвсякога се нуждаеше от топлината и влагата, която отделяше тялото на Джек.

Той извади сондата и я прибра. От другата страна на хангара Фостермайер, неговият заместник-командир, започна обратно броене.

— Обличайте се, господа! И да не забравяте ръчката на мъртвеца. Не искаме някой от костюмите ви да попадне при драките и да им позволи да провеждат разни гадни експерименти с него, нали?

„Само това оставаше“ — помисли си Джек…

— … няма да има по-удобен момент — заяви Денаро, стиснал шлема под мишница.

Амбър поклати глава.

— Не мога да дойда с теб.

— Но и не бива да оставаш тук, за Бога. Курсистите са вече пет хиляди души, но повярвай ми, те знаят, че някой пипа костюмите. Въпрос на време е да те заловят. — Амбър поклати глава. Денаро я изгледа замислено, сетне присви рамене. — Добре де, добре. Виждам, че не можеш да ме търпиш. Но представяш ли си какво ми е на мен? Трябва да мисля за Свети Колин и Синьото колело. Пък и съм се заклел вън вярност пред императора. Щом ще се бием, да си изберем за водач човек, който заслужава уважение.

— Джек заслужава уважение.

— Напълно съм съгласен, въпреки че не го познавам толкова добре, колкото теб. Но не и Пепус. А Рицарите се кълнат във вярност тъкмо пред него. Ала ти не се безпокой… никой няма да научи от мен къде си отишла.

Денаро постоя още малко, сякаш смяташе да добави нещо, сетне поклати глава и излезе от съблекалнята, като остави Амбър сама.

Докато стоеше, заслушана в отдалечаващите се стъпки, тя се зачуди дали Джек ще се върна скоро у дома… дали някога изобщо ще се върне.

И дори да се върне, дали ще е все така вманиачен в костюма и драките.

След речта на Джек пред Конгреса самотата й бе станала неизмерима. Сякаш помежду им се бе спуснала метална преграда. Накрая тя не издържа, напусна леглото му и се настани в другата спалня, а той дори не забеляза.

Още по-лошо — дори не възрази.

— Ах, по дяволите — прошепна тя и се изненада от звука на собствения си глас. Какво й липсваше? Какво не можеше да му даде? Да можеше само да го открие…