Чарлз Ингрид - Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)

Най-скъпият му спомен от семинарията бе от стаята му в подземието. Имаше късмет да му дадат помещение с прозорец и макар че почти опираше в тавана, от него се виждаше поляната. Достатъчно бе да се покатери на стола, за да може да гледа тревата. Виждаше и рохкавата почва, засипала долната част на прозореца, и щръкналите от нея корени. Понякога малкото черно куче на декана надзърташе отвън през прозореца или лаеше ядно срещу него, сякаш е мишка, която се подава от дупката си.

Не се бе сещал за прозорчето от много време. Но въпреки това знаеше, че го е вдъхновявало през първите най-тежки години. Хората са като семена и ако попаднат на подходяща почва, от тях израстват красиви растения. Той самият бе посветил живота си да им помага в това.

Но в края на краищата не бе постигнал нищо особено. Щеше да е далеч по-добре, ако си бе поставил по-малки цели. Може би тъкмо в това бе грешката му. Опита се да се съсредоточи върху този въпрос, да намери разковничето, но Аш-фарел отново го затегли назад. Къде бе сгрешил, та не успя да открие нито едно доказателство, че Прероденият Бог е стъпвал и на други светове из галактиката? Защо не бе сполучил в усилията си да посее семената на доброто сред хората?

Докато го теглеха назад, в паметта му се пробудиха спомени от най-различни светове… избуяли през напукан бетон тръстики, цветя, подаващи се от цепнатините между каменните плочи… „Колко странно — помисли си. — Колко странно, че виждам тези неща.“

И тогава му хрумна, че всяко семенце носи в зародиша си Божията искра и ще се превърне в онова, за което е предназначено. Достатъчно му бе само малка подкрепа и свобода. „Ето къде е истината“ — рече си той.

Сега, след като я бе разбрал, трябваше на всяка цена да живее. Пресегна се и напипа странната връзка с пътеводителя, който бе оставил след себе си.

Фантом улови призива. Усети го като неуловим, но достатъчно силен полъх в душата си. Ала знаеше, че няма никакъв начин да му отвърне.

Не би могъл, заради мястото, на което се намираше Колин. Бездънната пропаст, в която самият Фантом не би посмял да надзърне… от страх, че ще открие там самия себе си.

Беше посветил немалко време на размисъл по този въпрос. Той не беше берсеркер, макар да чувстваше някакво родство с тях, не беше драк, нито милосец. Не беше човек, нито принадлежеше на някоя от генетично изменените човешки раси, колонизиращи планетите по далечните граници на космоса. Оставаше само една възможност… да бъде врагът, Аш-фарел. И ако беше така, странната симбиоза с Джек го беше променила до неузнаваемост, което означаваше, че в цялата вселена нямаше друго същество като него.

Дали Джек щеше да го унищожи, ако разбере, че Фантом е негов враг? Двамата с Джек бяха войни. Вероятно подобно решение щеше да е съвсем оправдано.

Но той не желаеше да умира. Искаше да живее. Нуждаеше се от плът, за да изгради цялото си тяло — твърде дълго душата му бе оставала без подслон. Искаше да погледне на себе си така, както гледаше на Джек и на Амбър, и когато призивът го застигна, Фантом се опита да го отклони.

— Изминаха няколко дена — заговори Амбър. — Ако Денаро знаеше, че Фантом крие отговорите, щеше да го разглоби на части.

— Аз самият не съм далеч от тази мисъл — призна Джек. — Той е прав. Изглежда, напълно сме изгубили следата. Аш-фарел са изчезнали и никой не може да ги проследи.

— Което означава?

— Например, че техните свръхсветлинни кораби вероятно са мигновени. Не е необходимо да ускоряват или да „свиват зад ъгъла“, когато излизат от хиперпространството, с което да издават присъствието си. В една секунда са тук, в следващата ги няма.

Амбър седеше срещу него. Изглежда най-сетне бе успяла да поспи, защото лицето й се бе прояснило.

— Ако е така, нищо чудно, че не можем да мерим сили с тях.

— Така е. Единственото, което можем да сторим, е да изградим отбранителна линия и да се надяваме, че все някога ще се препънат в нея. Но не съм убеден, че можем да воюваме с тях. Амбър… на всички колонии, които са нападали, земята е останала непокътната. Цивилизацията е изчезнала, но почвата се регенерира бързо.

— Готова да бъде колонизирана отново?

— Или това, или нещо друго. Не съм сигурен обаче какво. Има и по-разрушителни начини да се води война. Плътта разрушава земята и срещу нея трябва да се воюва.

Тя го погледна над ръба на чашата.

— Придаваш им човешки мотиви. Но от малкото, известно ни за тях, става ясно, че са различни. Джек, ако трябва да се изправим срещу Аш-фарел, за да освободим Колин, налага се да бъдеш готов за бой.